Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Стоп! — Ломан вдигна ръка и сложи пръст върху устните си, макар че извика доста силно. — Идва някой!

Варщайн не чуваше нищо, но въпреки това побърза заедно с Ангелика да се скрие зад една скална отломка в края на пътя. Ломан дойде при тях.

— Какво има? — попита шепнешком Варщайн.

Ломан му ръкомахаше да мълчи, но сам той отговори още по-силно отпреди:

— Чух нещо, някакви гласове. Някой идва насам.

— Значи са ни открили — каза Ангелика.

Ломан вдигна рамене, направи им повторно знак да мълчат и се наведе зад камъка, макар че той едвам ги скриваше.

Не бяха избрали добре укритието си. Скалата препречваше една трета от пътя и сигурно скоро се бе срутила, защото бе повлякла пред себе си всичко и зад тях бе почти голо. Ако Ломан бе прав и наистина някой идваше насам, бе невъзможно да не ги открият. Варщайн за секунда си представи как прекосява пътя и се шмугва в храстите отсреща, но вече бе късно. И той чу гласовете, а секунда по-късно видя и светлината от силен прожектор, който опипваше пътя.

Предпазливо се надигна и погледна иззад ръба на прикритието. Сърцето му подскочи. Бяха седем или осем мъже, двама от тях носеха силни прожектори, с които старателно осветяваха край пътя. Мъжете бяха облечени в тъмнозелени петнисти униформи и всички бяха въоръжени.

— Проклятие! — просъска Ломан. — Идват право към нас!

Варщайн трескаво се огледа. Мъжете бяха на разстояние двадесет-тридесет метра. Движеха се немного бързо, но стигнеха ли скалата, неминуемо щяха да ги видят.

— Аз ще отвлека вниманието им — каза той решително. — Може след това да не търсят повече и няма да ви открият, ако се предам. Искаше да се изправи, но Ломан грубо го натисна надолу.

— Оставате тук! Ще хванат или всички, или никой!

Варщайн отблъсна ръката му и понечи да му обясни какво мисли за детинската скаутска доблест, но в този момент Ангелика започна толкова силно да трепери, че той уплашено се обърна и я погледна.

Измина почти секунда, докато разбере, че смесицата от ужас и неверие, които се четяха в очите и, не се дължаха на мъжете от другата страна на скалата.

Зад тях имаше нещо. Не можеше точно да го различи — беше голямо и черно и се движеше по странен, невероятен и неестествен начин. На Варщайн му се стори, че вижда блестящи люспи, извити нокти и малки, остри зъби и коварни очи, които го гледаха втренчено от преливащата черна маса на пълзящото тяло. Създанието бе на по-малко от лакът разстояние от тях. По тялото му се разля вълна от парализиращ ужас. Кожата на главата му започна да го сърби и невидима желязна ръка така здраво го стисна за гърлото, че не можеше и да извика от ужас. Беше Нещото отпреди. Чудовището от Другата страна на Вратата, което ги бе последвало. Ломан явно още не бе разбрал какво става зад тях.

— Все нещо ще ми хрумне. Нали съм добър в импровизирането! Трябва някак да ги отклоним.

— Ломан… — повика го тихичко Варщайн.

— Само още няколко секунди… Нещо такова, че да можем да влезем в гората…

— Ломан! — каза този път по-настоятелно Варщайн. Още не можеше да помръдне. Съществото не се движеше. С почти свръхчовешки усилия успя да извие глава и да погледне Ломан. Журналистът се бе надигнал леко и оглеждаше над ръба на прикритието им. Лъчът от единия прожектор бе съвсем близо до него. — Ломан!

Ломан се обърна ядосано и издаде само някакъв неопределен звук.

— Какво…?

— Господи, колко е красиво! — прошепна Ангелика.

Варщайн я погледна с недоверие, извърна отново глава назад и застина от възхита.

Съществото бе изчезнало. Тоест, още бе тук, но така драстично се беше променило, че бе невъзможно да е истина. Но беше! От извитите нокти и пълзящата твар, която бе самата смърт, нямаше и следа. Пред тях стоеше толкова красиво и миролюбиво създание, че на Варщайн дъхът му секна. Не можеше да определи какво точно виждаше. Бе същество, дошло сякаш от градините на Едем, нежен призрак от пера, кожа и блестяща коприна, с тънки крака и филигранни пръсти, което не приличаше на нищо, което преди бе виждал. Въпреки големината си изглеждаше ранимо и само видът му предизвикваше у Варщайн нежност и желание да го закриля и пази.

Невъзможно, помисли си той. Не можеше да се е измамил. Само преди секунда срещу него пълзеше отвратителна креатура, а сега съзерцаваше небесно създание, по-красиво и нежно сигурно и от ангел.

— Какво… какво е това? — шепнеше Ангелика. Очите и искряха. Тя бавно протегна ръка и докосна златистата кожа на неподвижното същество. Чу се лек пукот, когато го погали с пръсти. Нещото се раздвижи. Варщайн чу ясен, сферичен звук и тялото му потрепери. Сякаш вятър погали житни класове.