Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Какво става? — попита Роглер. Посочи тълпата, после странното шествие от другата страна: — Какво правят тези тук?

— Не знам, господин капитан. Попитахме ги, но говорят само нещо неразбрано.

Това не беше съвсем вярно. В очите на полицая Роглер прочете, че приказките им са му се сторили по-скоро страшни, отколкото неразбрани. Ясно си спомни срещата със стария абориген и преглътна острата забележка, че това не е отговор на въпроса му.

Обърна се и отново впери поглед към насъбраните шамани. Може би бяха стотина. Роглер не можеше да различи какво точно правеха, но беше ясно, че правеха нещо, и то всички заедно. Горяха няколко огъня. Мъжете (Роглер установи, че бяха само мъже) седяха или стояха на групи, но никой не говореше и почти никой не се движеше. Забелязваше се само някой неволен жест, леко повдигане на ръка или бегло движение, това беше всичко. Имаше нещо, което обедняваше мъжете, което бе над всички явни различия и ги свързваше в нещо Голямо.

Тази представа обърка Роглер, но в същото време почувства, че тя е не просто някаква мисъл. Не за първи път, откакто бе дошъл тук, не само Франке, но и ходът на събитията бяха започнали постепенно да променят светоусещането му, усещаше това внезапно знание, което бе и повърхностно, но и някак много интензивно, така че можеше да се усъмни в него. Чувството го уплаши, но в същото време бе и опияняващо. Сякаш пред сетивата му се разкриваха съвършено нови, впечатляващи измерения и можеше да възприема неща и зависимости, за които преди не бе и подозирал.

— От колко време е така? — попита той.

— Вече половин ден — отговори полицаят. — Започнаха да се събират около обед и оттогава седят тук.

В този момент чу един глас да казва зад гърба му:

— Не можете ли да кажете откога по-точно?

Обърна се и видя Франке, който го бе последвал и бе чул краткия им разговор. Полицаят изгледа въпросително германеца и отговори чак когато Роглер му даде знак, че всичко е наред.

— Горе-долу към…един. По-точно не мога да кажа, съжалявам.

— Около един? — По лицето на Франке не личеше какво мисли в момента, но Роглер много добре знаеше. Часът, който назова полицаят, бе точно времето, когато бе започнала бурята.

Направи крачка напред и спря. Едва сега забеляза, че никой от тълпата не бе прекрачил в затревената ивица. Оттатък символичната стена се блъскаха буквално стотици любопитни, а Роглер имаше достатъчно опит с хора като тях, за да знае, че обикновено беше въпрос на време, докато първият се престраши и дойде по-напред, за да задоволи любопитството си. Тук не беше така. Непосредствено пред стената сякаш имаше втора, невидима, но много по-непреодолима преграда.

— Говорихте ли с тях? — попита той полицая.

Знаеше какво ще му отговори, още преди онзи да си е отворил устата. Младежът каза със заекване и без да го гледа в очите:

— Само… извикахме им…няколко пъти…

— Но не сте ходили при тях, нали?

Полицаят мълчеше. Изглеждаше смутен и уплашен. Роглер не знаеше дали това бе страх от наказание или от това, което виждаше. Може би и от двете неща едновременно.

— Всичко е наред, аз ще уредя нещата — успокои го той. Отново тръгна, но нещо го спря. Не бе физическа съпротива. Невидимата стена бе и недоловима. Макар и нематериална, бариерата бе непреодолима.

— Чакайте!

Роглер така и така щеше да спре, но се обърна и изгледа Франке. Германецът стоеше на крачка зад него. Гледаше към мъжете от другата страна на стената и изражението върху лицето му издаваше, че и той изпитва същото непонятно чувство и някакъв страх при вида им. Може би всички тук изпитваха същото. Изведнъж Роглер осъзна колко тихо бе наоколо.

— Може би… не трябва… не трябва да им пречите — каза замислено Франке.

Роглер учудено вдигна вежди. Въобще не смяташе да предприема нещо. Без да се взема предвид, че не можеше — какво трябваше да стори? Да арестува всички тези мъже заради предизвикване на обществени безредици или да им състави акт затова, че са запалили огън в парка?

Причината за изненадата му беше друга. Вече с леко учудване бе установил, че Франке го е последвал, но отдаде това на чисто човешкото любопитство да разбере защо са се събрали толкова много хора. Самият Франке, когото Роглер тайничко смяташе за едва ли не най-безчувствения човек, когото бе срещал от дълго време насам, трябваше да е забелязал, че бе излязъл от колата, за да остане известно време сам или поне да може да мисли за нещо друго. А фактът, че въпреки това го последва, изненада Роглер само в първия момент. Голямата изненада бе, че Франке явно се интересуваше от това, което става от другата страна на стената. Роглер се хващаше на бас на всичко, че Франке подигравателно отхвърляше всичко, което не можеше да бъде научно доказано. Ако, разбира се, изобщо го забележеше. Но явно не само неговият свят бе започнал да се руши.