Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— И това ще е достатъчно зле — усмихна се накриво Ломан. — И някакси смешно, не мислите ли? След като почти стигнахме, да спрем на пет километра от целта… — При тези думи той остро погледна Варщайн, сякаш искаше да му каже, че много добре знае какво смята той да направи.

— Нека все пак един от нас да ви смени — предложи Варщайн. — Изглеждате изтощен.

— Така е. При това време два часа са по-изморителни от двайсет при нормално шофиране.

— И въпреки това искате да извървите целия път през тунела?

Ломан замълча за момент.

— Ще видим — усмихна се уморено. — Знаете ли, рядко планирам нещата. В повечето случаи действам спонтанно и това се оказва правилно. Най-големите ми провали са ставали, когато много точно съм планирал всичко.

— Като това пътуване?

— Как ви хрумна? За мен си струваше — получих си историята.

— Ами ако ни хванат, преди да разберем какво всъщност се е случило?

— Тогава имам друго в запас — равнодушно каза Ломан. — Не сме нито в Дивия запад, нито в Русия или Китай. Франке може и да е влиятелен, но не може да направи така, че просто да изчезнем.

— Надявам се да сте прав.

— Вие надценявате този човек. И това е причината, поради която винаги ви е побеждавал.

Варщайн можеше да му каже, че въобще не ставаше дума за това, кой кого побеждава. Отдавна вече не. Но нямаше желание отново да подхваща безкрайната дискусия. През последните часове бе променил донякъде мнението си за Ломан, но не чак толкова, че да му има доверие. Или пък дори да изпитва симпатия към него.

— Кафето е готово.

Ломан изненадано погледна към Ангелика.

— Толкова бързо?

— Ами… нес е. — Ангелика поднесе на Варщайн и на него две димящи чаши. — Съжалявам, но запасите вече свършват. Домакинът ни явно не е бил подготвен за по-дълго посещение.

Тя се върна да донесе своята чаша и Варщайн внимателно отпи от кафето си. Имаше ужасния вкус на всички разтворими кафета по цял свят, но беше горещо и кофеинът веднага оказа живителното си действие.

Ломан изпразни чашата си на големи глътки и я остави до себе си. Запали си цигара, а с другата ръка вече включваше двигателя.

— Веднага ли тръгваме? — учуди се Ангелика.

— Има ли причина да стоим още тук? — отвърна с въпрос Ломан и включи фаровете и чистачките. — Нали ви казах, че не съм много уморен. Освен това колкото по-дълго си почивал, толкова по-трудно шофираш след това.

— Откъде измислихте тая глупост? — попита Варщайн.

— Просто опит. — Ломан включи на скорост, потегли и погледна часовника. — Увеличете радиото, сега ще има новини.

Варщайн се наведе и завъртя копчето. Чу се тиха класическа музика. Никога не бе могъл да понася класиката, но си спести труда да търси друга станция. След съобщението за катастрофата на обяд всички местни предаватели излъчваха сериозна музика.

Новините започнаха точно на секундата. Нямаше нищо ново от Лаго Маджоре освен съобщението, че броят на мъртвите, които бяха извадени от езерото, е надминал триста. И нямаше никаква вероятност да бъдат намерени оцелели. Самолетът се беше забил като бомба в езерото. Който не бе умрял при удара или не се бе удавил веднага след това, бе замръзнал. По това време на годината водата вече бе леденостудена. Варщайн искаше да изключи радиото — вече бе чул полагаемата му се доза съобщения за катастрофи за деня, но изведнъж чуха нещо, което го накара да увеличи още звука.

„Току-що… — каза говорителят — …цялото въздушно пространство над Тесин е затворено за граждански полети, докато се изяснят всички обстоятелства около катастрофата. След затварянето на трите най-важни железопътни връзки в Швейцария по този начин е прекъсната и въздушната връзка между Цюрих и Милано.“

— Три? — казаха в един глас Ангелика и Ломан.

— Три — потвърди Варщайн. Не беше изненадан. По-скоро щеше да е, ако не бе станало. — Това означава, че са затворили и тунела Симплон, и отсечката през Локарно.

— Но нали през цялото време слушахме радио! — възмути се Ломан. — Трябваше да кажат нещо!

— Знаете ли какво значи това? — продължи невъзмутимо Варщайн. — Областта около планината практически е затворена за външния свят. Франке не можеше и да мечтае за нещо по-добро от тази самолетна катастрофа.

— Все пак има и други пътища — каза Ангелика.

— Има само един път — поправи я Варщайн. — И той минава по брега на Лаго Маджоре. На какво да се басираме, че е затворен за автомобили заради спасителните отряди?

— Не, това не може да направи! — възрази убедено Ломан. — Ако е така, значи половин Швейцария е парализирана!