Шърли Бъзби - Сърце за продан

Клод се освободи от прегръдката й и побърза да разсее заблужденията й.

— Но аз наистина искам да се омъжиш, скъпа — уморено каза той. — Тези пари са твоята зестра и аз не искам да ги прахосвам, за да обработвам земя, която непрекъснато ще поглъща нови средства. Не! Те трябва да послужат за покупката на почтен съпруг, който ще се грижи за теб.

Леони не вярваше на ушите си. „Той е луд — каза си тя. — Трябва да е полудял. Това злато ще осигури спасението на плантацията. Защо да се пръска за нещо толкова непотребно като някакъв си съпруг?“ Тя преглътна мъчително. Потискаше в себе си желанието да изпадне в един от яростните си пристъпи, които Клод добре познаваше. Опита се да овладее гнева си с усилие, но бе невъзможно да сдържи напълно чувствата си, затова тропна с крак и възрази:

— Защо държите непременно да ме омъжите? Принуждавате ме да ви намразя за цял живот.

— За твое добро — обясни Клод. — Необходимо е някой да се грижи за теб. Аз съм прекалено стар и уморен, за да продължавам да изпълнявам това задължение.

— А аз изобщо не съм съгласна с тази работа — кресна тя. — Вие сте глупак!

Клод спокойно се усмихна.

— Може би си права, малката ми — отговори той, — но ти ще се омъжиш. Още тази вечер ще уредя всичко с господин Слейд.

Леони се убеди, че всякакъв по-нататъшен спор е безпредметен и се захвана със следващия, не по-малко взривоопасен проблем.

— Колко полици за дългове подписахте снощи? — попита тя със строго изражение. — Впрочем, къде срещнахте този господин? На игралната маса? Докато се наливахте ли? Толкова ли е долен, че може да ограбва парите на един пияница?

Лицето на Клод се вкамени.

— Млъкни, глупачке! Няма да позволя на собствената си внучка да ми нарежда какво да правя и какво не! Ясно ли е?

— Пфу! — запъна се Леони и презрително вирна брадичка. — Вие се разпореждате с моя живот, с моето бъдеще, а аз трябвало да си мълча! Все пак, дядо, животът си е мой, и аз ще се боря, за да го живея така, както искам. И вие бихте постъпил така на мое място.

Клод почувства справедливостта на забележките й, въпреки че не можеше да приеме една жена да взема решения относно своето бъдеще. Неохотно се съгласи.

— Наистина срещнах господин Слейд при губернатора Гайозо снощи, но той е почтен човек. Когато забеляза, че бях… че не бях в състояние да продължавам играта, той много тактично я прекрати. Загубих много, но благодарение на неговата намеса Гайозо спечели много по-малко, отколкото се надяваше. Трябва да бъдеш признателна на господин Слейд.

Леони повдигна вежди и пренебрежително подметна.

— Съмнявам се. Той вероятно е също толкова хитър, колкото Гайозо. Просто е искал да ви направи добро впечатление… Особено ако сте споменал за зестрата. Умолявам ви, дядо, забравете тези глупости. Използвайте парите за възстановяване на имението. Не ходете при губернатора тази вечер. Ще загубите отново. Колко време мислите, че ще приема подписа ви? Рано или късно ще се наложи да плащате. Знаете, че само от добро сърце приятелите ви приемат полици срещу дълговете ви — всички знаят, че сте неплатежоспособен. Какво ще правите, ако Гайозо поиска парите си? Може да го стори по всяко време, ако не тази седмица, то следващата… или другия месец.

Тя вдигна умолително очи към Клод и завърши пледоарията си.

— Дядо, не може да пренебрегвате плачевното ни финансово състояние и да продължавате да играете, като че ли разполагате с неизчерпаем източник на средства.

Думите й нараниха гордостта на Клод и той рязко реагира.

— Ако беше мъж, щях да те убия! — кресна той. — Как смееш да ми говориш за неща, които не знаеш! Подписът ми се приема навсякъде. Никой не поставя под съмнение думата на Сент-Андре! Ще ходя там, където ми харесва! Никой не може да ми заповяда какво да правя, а най-малко някаква шестнадесетгодишна хлапачка!

Леони проследи с поглед дядо си, който излезе и тръшна вратата зад гърба си. Тя дълбоко въздъхна, разтърсвана от ярост и безсилие, и се строполи в креслото, чиято кадифена тапицерия бе отдавна протрита. Разсеяно поглади с ръка облегалките, а в главата й бушуваше ураган от чувства.

Същите признаци на запуснатост бяха белязали и салона, както и замъка Сент-Андре — килимите, тапетите, елегантната някога мебелировка… Всичко бе овехтяло, защото не беше поддържано. Само няколко от стаите на къщата бяха мебелирани. Клод бе разпродал обзавеждането на останалите. Но Леони харесваше най-много този салон. По стените се бяха запазили само очертанията на ценните картини, които някога ги бяха украсявали. Но дори сега кремавият килим, тапицираните с керемиденочервено кадифе фотьойли и завесите в същия цвят придаваха на салона уют.