Шърли Бъзби: Лилия в нощта

Начез, Мисисипи, пролетта на 1789 година

— Лельо София, мислиш ли, че в деня на сватбата си ще бъда също толкова красива като теб? — попита Сабрина и в големите кехлибарени очи просветна копнеж. Момиченцето стоеше до красивата тоалетна масичка от лъскаво дърво в елегантната спалня. София Агилар, нейната леля, седеше на тапицирана с кадифе табуретка и тъкмо разглеждаше критично лицето си в огледалото със златна рамка на тоалетната масичка.

Въпросът на Сабрина отклони вниманието на София, смешно млада на вид за вдовица на тридесет години, която тъкмо се канеше да встъпи във втори брак. Тя престана да оправя кремавата мантиля, която покриваше лъскавата й черна коса, и погледна с любов племенницата си. Тъмните испански очи се присвиха и тя усмихнато отговори:

— Естествено, гълъбчето ми! В края на краищата си моя племенница, нали!

Девойчето се изкиска, но скоро малкото личице стана сериозно и то попита:

— Истината ли казваш?

Гласът на Сабрина прозвуча толкова сериозно, че София изненадано извърна глава. Малката очакваше боязливо преценката й. Трудно е да се каже как ще се развие едно седемгодишно дете, помисли си лелята. Имаше нежно, добре оформено, живо лице — без съмнение, щеше да стане хубавица, макар и не според испанския идеал за красота. Цветът на косата й смайваше всеки, който я видеше — прекрасна, пламтяща, червеникаво-златиста грива, която упорито се съпротивляваше на всички опити да бъде обуздана: дори сега, току-що вчесана и здраво сплетена, изпод сложната прическа надничаха упорити малки къдрички. Изненадващо тъмни вежди и ресници подчертаваха живите очи с цвят на кехлибар, които ставаха пепелно-сиви, когато се вълнуваше, и пламтяха в злато, когато се гневеше. Прав нос, с дръзко вирнато връхче, устата засега големичка — нямаше съмнение, след десет години Сабрина щеше да стане истинска красавица. А останалото — лелята неволно се усмихна. По тяло и темперамент Сабрина беше същинско чистокръвно жребче, току-що навършило годинка — в главицата й се въртяха само лудории, беше пламенна, твърдоглава, имаше слабо телце и дълги, невероятно тънки крачета. Но след няколко години… София се усмихна и тихо отвърна:

— Разбира се, че казвам истината, дете! В деня на сватбата си ще бъдеш прекрасна булка, най-красивата от всички!

Сияеща от радост, Сабрина се хвърли на врата на леля си, въпреки че обикновено й беше безразлично как изглежда.

— Лельо София, толкова съм щастлива, че мама и татко ми позволиха да дойда в Начез за сватбата! Ти си най-добрата леля, която човек може да си пожелае. — Засмя се и сладко добави: — И си също така красива като мен, повярвай!

София се засмя и отговори, поклащайки глава:

— Непоправима си, миличка! Но сега мисля, че е крайно време да се преоблечеш. Или възнамеряваш да дойдеш така на сватбата ми?

Сабрина носеше дълга до земята, бяла, фино избродирана нощница. Врътна се и като вихрушка се втурна навън от стаята на леля си. София я проследи с изпълнен с любов поглед. Какво щастие, каза си с усмивка тя: собственият й брак остана бездетен, но единствената й сестра Елена роди това прелестно момиче.

И какво щастие, че въпреки значителното разстояние между Начез и Накодочес, където Елена живееше с единственото си дете и мъжа си, двете често се виждаха.

Алехандро дел Торес, съпруг на Елена и баща на Сабрина, беше богат мъж, който често пътуваше по работа и най-малко веднъж на две години идваше в Ню Орлиънс, за да проверява своите постоянно разширяващи се сделки и да обсъди с търговския си партньор по-нататъшните действия. Разбира се, семейството му го придружаваше при тези делови пътувания. След всяко посещение в Ню Орлиънс те потегляха надолу по реката към Начез, за да посетят София. Елена дел Торес беше по-голямата от двете, всички други роднини бяха измрели. След внезапната смърт на първия мъж на София, Хайме Агилар и Фариас, отнесен преди три години от треската, която върлуваше край бреговете на Мисисипи, Елена веднага пристигна, взе под свое покровителство изпадналата в шок София и замина с нея за Накодочес, в източната част на испански Тексас. През месеците, прекарани в прекрасното ранчо на семейство дел Торес, София постепенно се съвзе и преодоля до известна степен мъката по ранната смърт на мъжа си.

София недоволно разтърси глава — след няколко часа щеше да се омъжи за Хю Дейнджърмънд и сега най-малко беше време да мисли за скръбта, изпитана след смъртта на Хайме. Днес започваше нов живот и денят трябваше да бъде прекрасен.