Шарлот Бронте - Шърли

Домът, в който израстват бъдещите писателки Шарлот, Емили и Ан Бронте, е обграден от две страни с гробище. Каменните плочи така плътно покриват земята, че не остава място дори за стръкче трева — казват, че под тях почиват четиридесет хиляди местни жители. Гледката едва ли е била много по-различна преди около сто и петдесет години, когато малките Бронте са се забавлявали да броят надгробните камъни — това била една от игрите им.

Странна игра, странно детство. Отвъд гробищата, след като се преодолее една от така наречените „обществени пътеки“, и днес може да се стигне до безплодна ничия земя. Дробовете се изпълват с нездравия влажен дъх от мочурливата пустош. Ниската жилава растителност, полепнала по хълмовете, на места се отдръпва, за да открие тъмни скални грамади. С пропълзяването на вечерната мъгла човек почти може да види как с широки крачки се приближава ъгловатият силует на Емили, следвана от любимите си кучета, може да си представи неистовата самота, отхранила въображаемия мир на сестрите. Защото освен да броят плочите, малките Бронте измислили и друга игра, станала по-късно прочута: те започнали да пишат книги с големината на кибритени кутийки. Четивото било предназначено за оловните им войници: тържествена, малко скована, но очевидно пламенна публика. Така възникнали приказните страни Гондал и Ангрия, чийто пъстър и драматичен живот за известно време засенчил възмрачната непосредствена действителност и се превърнал в преддверие към бъдещи белетристични светове.

Шарлот Бронте е оставила четири романа — „Шърли“ е трети по реда на написването и втори по реда на издаването. Не е толкова лесно обаче да се определи какво е ценностното място на това произведение сред другите й творби. Обикновено се изтъкват някои обстоятелства около създаването му, които прозвучават по-скоро като оправдание, отколкото като обяснение. Обстоятелствата са следните. На 24 септември 1848 година след поредица от професионални и любовни несполуки, довели до пристрастяване към алкохол и опиум, в делириум тременс умира единственият брат на Шарлот — нейният сътворец на въображаемата Ангрия — Брануел. Наскоро след него се разболява Емили. По типичен за неразбираемата й натура начин тя отказва да се признае за болна, отказва да лежи и склонява да приеме лекар два часа преди смъртта си. Той я намира мъртва — Емили издъхва през декември същата година, оставяйки у всички чувството, че се е стремила към смъртта. Няколко месеца по-късно, макар и не така страстно забързана, умира Ан.

Тези събития съпровождат работата на Шарлот над „Шърли“. За Шарлот Бронте смъртта на брата и сестрите й е нещо повече от житейска трагедия, това е и сриването на една вселена. Сломен е съюзът, породен не толкова от силата на кръвта, колкото от мощта на въображението, от споделеното усилие да се противостои със слово срещу враждебността на битието. „Героичният свят“, „омагьосаната планета“, на които Каролайн от „Шърли“ трябва да каже сбогом, рухват безвъзвратно и за нейната авторка. Не е чудно, че Шарлот, в основата на чиито романи винаги стои сблъсъкът между въображението и реалността, емоциите и отговорността, в „Шърли“ отново „улавя“ героините си в прехода между двата свята, между мечтите и корекциите на действителността — преход, който е същевременно и опит те да бъдат вълшебно съединени. В този тягостен житейски период подобна задача е била навярно по-желана, и по-невъзможна, от когато и да било.

Милост трябва да е движила ръката на писателката — онази милост, която светът отказва на човека и която за писателя е често пъти пагубна. В образите на героините си Шарлот неусетно вплита черти от сестрите си. Самоуверената, властна, жизнена натура на Шърли е вдъхновена От Емили, Каролайн е до голяма степен портрет на Ан. Шарлот прави онова, което е било любимо занимание на сестрите още от детството — чрез слово влиза в единоборство със света. Там, където той руши, тя дарява нов, по-малко крехък живот. И все пак портретите са странно неточни.

Шърли не е лишена от сила и чар, но в нея няма и следа от трагичните дълбочини на Емили, от нейната сурова и недостъпна духовност. Едва ли това се дължи на недостиг на майсторство. По-скоро тук виждаме белезите на трепет и боязън — на прозрението, че именно дълбочините някак си водят до фатален изход. Сякаш Емили е носела ранната си смърт в дързостта с която може да изрече: