Шарлот Бронте - Вийет

Кръстница обитаваше красива къща в спретнатия и старинен град Бретън. Семейството на съпруга й бе живяло тук от много поколения и носеше всъщност името на родното си място — Бретън, от Бретън; дали бе случайност, или пък защото някой далечен прадядо е бил личност дотолкова видна, че да остави името си на местността, това не знам.

Докато бях малка, посещавах Бретън два пъти годишно и много обичах да ходя там. Домът с неговите обитатели особено ми допадаше. Просторните приветливи стаи, хубавата наредба, чистите големи прозорци, балконът с изглед към чудната старинна уличка, на която сякаш цареше вечна неделя или празник — тъй тиха беше и толкова чиста, — всичко това ми харесваше много.

Когато в семейство от възрастни има едно-единствено дете, обикновено то бива обграждано с особени грижи, та затова и аз бях център на вниманието на мис Бретън, останала вдовица с един син, преди да я познавам; съпругът й, лекар, починал, докато била още млада и хубава жена.

Когато я опознах, тя вече не беше млада, но бе все още хубава, стройна, снажна и макар да бе необичайно тъмна за англичанка, от матовите страни и веселите й черни очи се излъчваше здраве. Всички съжаляваха, че синът й не е тъмен като нея — той имаше сини очи, чийто поглед още от млади години бе много проницателен, а близките им се решаваха да назоват цвета на дългите му коси само когато те биваха огрени от слънцето и тогава ги определяха като „златисти“. Но бе наследил чертите на майка си; тъй също хубавите й зъби, снагата й (или по-скоро обещанието за нейната снага, защото бе още твърде малък) и най-вече — което бе още по-добро — чудесното й здраве, както и нейния справедлив характер, нещо по-ценно за притежателя си от несметно богатство.

През есента на… годината се намирах в Бретън; сама кръстница бе дошла да ме вземе от роднините, при които живеех по онова време. Тогава тя, предполагам, е очаквала да се случат събития, които изобщо не подозирах, макар че някакво далечно предчувствие за бъдещето ме изпълваше с неспокойна тъга и мисълта за тази промяна на обстановката и околните ми доставяше радост.

Дните, прекарани край кръстница, течаха неусетно; не забързано и бурно, а кротко, подобно тихите води на дълбока река в ширна равнина. Гостуването ми при нея приличаше на разходка край някакъв поток, „с брегове, обрасли с дървета и поляни, обсипани с лилии през цялата година“. Нямаше ги прелестта на разнообразието, нито трепета от неочакваното; но за мен спокойствието беше най-драгоценно, не търсех възбуда на вълнението и когато ме сполетя, усетих го по-скоро като неприятен дразнител и бих предпочела да ме бе отминало.

Един ден се получи писмо, чието съдържание видимо изненада и разтревожи мисис Бретън. Първо си помислих, че е от дома, и се уплаших, очаквайки кой знае каква трагична вест, но тя не ми каза нищо и облакът като че ли се разнесе.

На следващия ден, завръщайки се от дълга разходка, когато влязох в спалнята си, забелязах промяна. В допълнение към моето легло в сенчестата ниша в отсрещния ъгъл се бе появило малко детско креватче, драпирано в бяло; освен махагоновия скрин видях още едно скринче от розово дърво. Огледах се и размислих.

„Какво означават и вещаят тези предмети?“ — запитах се аз. Отговорът бе очевиден: „Ще дойде нов гост, мисис Бретън очаква други посетители.“

Когато слязох за вечеря, обяснението не закъсня. Каза ми се, че скоро ще имам за другарка едно малко момиченце, дъщерята на приятел и далечен роднина на покойния доктор Бретън. Това момиченце, разбрах, неотдавна било загубило своята майка; макар че, додаде мисис Бретън, загубата не била чак толкова голяма. Мисис Хоум (очевидно те се наричаха Хоум) била много красива , но празноглава, лекомислена жена, която пренебрегвала детето си и разочаровала и огорчавала съпруга си. Бракът се оказал толкова несполучлив, че накрая се разделили — раздяла по взаимно съгласие, а не след бракоразводен процес. Наскоро подир това събитие дамата се преуморила на някакъв бал, настинала, заболяла и след кратко боледуване починала. Съпругът й, много чувствителен човек, потресен неизразимо от внезапната вест, сега бил дълбоко убеден, че именно неговата жестокост, липсата на търпение и неспособността му да прощава са ускорили нейния край. Тази мисъл го обсебила тъй дълбоко, че накрая разумът му се помътил; лекарите препоръчали пътешествията като средство за лечение, а мисис Бретън предложила да се грижи за момиченцето, докато той отсъствува.