Шарлот Бронте - Вийет

— И дано — додаде кръстница накрая — детето не прилича на майка си; защото никой разумен мъж не се е женил за по-вятърничава и повърхностна жена. Тъй като — каза тя — мистър Хоум е наистина разумен човек, макар и не много практичен и половината от времето си прекарва в една лаборатория, където прави опити — нещо, което лекомислената му жена нито разбира, нито пък можа да понесе; но всъщност — призна кръстница — не знам дали бих го понесла и аз.

В отговор на един мой въпрос тя ми съобщи още, че според нейния покоен съпруг, мистър Хоум наследил тази склонност към науката от един свой чичо, френски учен; защото мистър Хоум бил от смесено френско-шотландско потекло и днес още имал роднини във Франция, повечето от които изписвали пред името си „дьо“ и били благородници.

Същата сутрин към девет часа един прислужник отиде да посрещне дилижанса, с който идваше нашата малка гостенка. Мисис Бретън и аз стояхме в гостната, очаквайки пристигането й: Джон Греъм Бретън бе заминал при свой съученик някъде в провинцията. Кръстница четеше вечерния вестник, аз шиех. Беше дъждовна нощ, дъждът блъскаше о стъклата, а вятърът виеше гневно и неспокойно.

— Бедното дете! — възкликваше от време на време мисис Бретън. — Какво време за пътуване! Дано пристигне по-скоро.

Някъде към десет звънецът на входната врата съобщи за завръщането на Уолън. С отваряне на вратата аз вече бях в антрето. Видях пътнически сандък и няколко кутии за шапки, до тях стоеше гувернантка, а в подножието на стълбището беше Уорън с голям, увит в шал вързоп.

— Това ли е детето? — запитах.

— Да, госпожице.

Преди още да разтворя шала и да надникна, лицето му бързо се извърна от мен към рамото на Уорън.

— Свалете ме, моля — изрече тънък гласец, когато Уорън отвори вратата на гостната, — и махнете този шал — продължи детето, отметна с ръчичка шала и нетърпеливо отхвърли тежката материя. Съществото, което се измъкна отвътре, се опита неумело да сгъне шала; но той беше твърде тежък и голям, за да бъде задържан и оправен от неговите ръце. — Дайте го на Хариет, моля — прозвуча нареждането, — тя да го прибере.

След тези думи детето се извърна и впери очи в мисис Бретън.

-Ела тук, миличка — рече дамата. — Ела да видим дали не си замръзнала и мокра: ела да те постопля край огъня.

То пристъпи смело. Освободено от завивките, изглеждаше съвсем дребно; но фигурката му беше стегната, елегантна, тъничка, изпъната и стройна. Кацнало на широкия скут на кръстница, то приличаше на малка кукла; вратлето като от восък и главата, в ореол от копринени къдри, засилваха приликата.

Мисис Бретън му говореше мило, докато разтъркваше ръцете, раменете и нозете му; отначало тя бе наблюдавана замислено, но сетне получи в отговор една усмивка. Мисис Бретън не беше от гальовните жени; дори и към възлюбения си син се отнасяше сдържано, често пъти и хладно; ала когато малката й гостенка се усмихна, тя я целуна и запита:

— Как се казва моето момиченце?

— Миси.

— А освен миси?

— Папа я нарича Поли.

— Иска ли Поли да живее при мене?

— Не завинаги, но докато се върне татко. Татко замина. — То поклати многозначително глава.

— Той ще се върне при Поли или пък ще прати да я вземат.

— Наистина ли, госпожо? Сигурна ли сте?

— Мисля, че да.

— Но Хариет смята; че не: поне за дълго време. Той е болен.

Очите й се насълзиха. Поли измъкна ръката си от ръката на мисис Бретън и се опита да слезе от скута й; отначало не я пуснаха, но тя каза:

— Моля ви, искам да сляза. Мога да седна и на стол.

Оставиха я да се смъкне от коляното й като хвана едно столче за крака, тя го отнесе в най-тъмния ъгъл и седна там. Макар да бе властна, а при по-сериозни въпроси дори деспотична жена, мисис Бретън често оставяше дреболиите да минат незабелязано; тя позволи на детето да стори каквото желаеше. А на мен ми каза:

— Засега не й обръщай внимание.

Но аз наблюдавах внимателно; видях как Поли отпусна малкия си лакът на коляното и подпря глава на ръката; забелязах как измъкна миниатюрна носна кърпа от кукленското джобче на кукленската си поличка, а сетне я чух да плаче. Други деца, обхванати от мъка или болка, реват на висок глас, без свян и задръжка, а това дете само плачеше и единствено тихото подсмърчане показваше чувствата му. Мисис Бретън все едно че не чуваше, което беше хубаво. След малко един глас от ъгъла запита:

— Може ли да позвъните на Хариет?

Позвъних. Гувернантката се появи.

— Хариет, трябва да ме сложите в леглото — нареди малката господарка. — Запитайте къде ми е леглото.