Шарлот Бронте - Вийет

— Слушай, Греъм, не ти позволявам да закачаш това дете. Не си въобразявай, че ще те оставя да я вземеш на прицел.

— Мис Хоум — продължи Греъм, несмущаван от резкия отговор на майка си, — ще ми позволите ли честта да ви се представя сам, тъй като никой, изглежда, не желае да ми направи тази услуга? Ваш роб, Джон Греъм Бретън.

Тя го погледна; той стана и се поклони най-сериозно. Тя остави спокойна напръстника, ножиците, ръкоделието; слезе внимателно от високия стол и като направи реверанс с неописуемо достойнство, запита:

— Как сте?

— Имам честта да съм в добро здраве, само малко поизморен от пътешествието. Надявам се, мадам, че и вие сте добре?

— Приблизително добре — долетя отговорът на малката женичка; и тя направи опит да заеме предишния си висок стол, ала като разбра, че това не може да се постигне без катерене и протягане — немислимо унижение — и като не желаеше за нищо на света друг да й помага в присъствието на този непознат млад човек, замени високия стол с друг, по-нисък: към този стол Греъм притегли своя.

— Надявам се, мадам, че настоящото ви жилище, домът на майка, ви дава задоволителен подслон?

— Не абсолютно, искам да си отида у дома.

— Напълно естествено и похвално желание, уважаема; ала желание, на което аз с всички сили ще се противопоставя с намерение да извлека от вас онова ценно нещо, наречено развлечение, което мама и мис Сноу не са в състояние да ми доставят.

— Скоро ще трябва да замина с татко; няма да остана дълго при майка ви.

— О, не, не, вие ще останете при мен, уверен съм. Имам едно пони, което ще яздите, и безброй книжки с картинки, които ще ви покажа.

— Вие тук ли ще живеете сега?

— Да. Това приятно ли ви е? Харесвате ли ме?

— Не.

— Защо?

— Намирам ви странен.

— Лицето ми ли, мадам?

— И лицето, и целият. Имате дълга рижава коса.

— Кестенява, ако обичате; мама я нарича „кестенява“ или златиста, тъй я наричат и приятелите й. Но дори и с моята „дълга, рижава коса“ — (и той размаха с чувство на тържество — знаеше, че е червена, и се гордееше с този лъвски оттенък) — никакъв случай не съм по-странен от ваше благородие.

— Наричате ме странна?

— Точно така.

След известно мълчание:

— Смятам вече да си легна.

— Малко момиченце като вас отдавна трябваше да е в леглото; но вероятно сте се забавили с надежда да ме видите, нали?

— Нищо подобно.

— Сигурно сте желали да се насладите на моята компания. Знаели сте, че се връщам, и сте изчакали да ме видите.

— Забавих се заради татко, а не заради вас.

— Добре, мис Хоум, но аз ще ви стана любимец: скоро ще ме предпочитате пред баща си.

Тя пожела на мисис Бретън и на мен лека нощ: сякаш се поколеба дали държането на Греъм заслужава същото внимание, ала в туй време той я хвана с една ръка и я вдигна над главата си. Тя видя себе си, вдигната нависоко, в огледалото над камината. Внезапността, безцеремонността, неуважението, които се криеха в постъпката, преляха чашата.

— Засрамете се, мистър Греъм! — викна тя възмутено. — Пуснете ме! — А като стъпи на краката си, додаде: — Питам се какво бихте си казали за мен, ако постъпех с вас по същия начин и ви вдигна с едната си ръка — тя размаха този мощен крайник, — както Уорън вдига малко коте.

С тези думи излезе от стаята.

Мистър Хоум остана още два дни. Но през това време нито веднъж не излезе от къщи. По цял ден седеше край огнището, ту мълчеше, ту слушаше и отговаряше на мисис Бретън, която разговаряше с него както подобава за събеседник в подобно мрачно настроение — нито с прекалено съчувствие, нито с безразличие, а разумно; бих казала дори майчински, защото беше достатъчно по-възрастна, за да си позволи това.

Що се отнася до Полина, детето беше едновременно щастливо и безмълвно, усърдно и напрегнато. Баща й често я взимаше на коленете си; тя оставаше там, докато усети или си въобрази, че той става неспокоен. Тогава се обаждаше:

— Татко, пусни ме; ще те изморя, тежка съм.

И големият товар се смъкваше на килима, оставаше там или се настаняваше на столче в нозете на „татко“, отваряше бялата кутия и се заемаше с изпъстрената с червени точки носна кърпичка. Тази кърпичка, изглежда, бе замислена като спомен за „татко“ и трябваше да се завърши преди тръгването му; затова и напрежението на брадичката (тя правеше не повече от десетина бода за половин час) се засили.

Вечерта, довеждайки Греъм в майчиния дом (денят му минаваше в училището), ни носеше по-голямо оживление — то ставаше още по-забавно от сцените, които неминуемо се разиграваха между него и Полина.