Шарлот Бронте - Джейн Еър. Брулени хълмове

Да излезем на разходка в този ден не беше възможно. Наистина сутринта скитахме цял час из голите шубраци, но следобеда (когато бе сама, мисис Рийд обядваше рано) студеният зимен вятър докара такива мрачни облаци и такъв силен дъжд, че бе немислимо да се излезе пак.

Това ме радваше — никак не обичах дългите разходки, особено в мразовитите следобеди. Неприятно ми беше да се прибирам в къщи в студения здрач с премръзнали ръце и нозе, със сърце, огорчено от бавачката Беси, която непрестанно ме гълчеше, и с болката, че Илайза, Джордж и Джорджиана Рийд понасят по-леко студа.

Споменатите Илайза, Джордж и Джорджиана сега бяха заобиколили майка си в гостната. Тя се беше изтегнала на един диван край камината и окръжена от любимците си (в момента те нито се караха, нито плачеха), имаше вид на напълно щастлив човек. Беше ме отпратила от групата с думите:

— Съжалявам, че трябва да се отнасям сдържано с тебе, но докато не разбера от Беси, а и сама не се уверя, че се стараеш да се държиш дружелюбно и като нормално дете, по-приятно и по-весело — по-леко, по-свободно, по-естествено, — ти наистина ще ме принудиш да те лиша от предимствата, на които се радват само доволните, щастливите деца.

— Какво казва Беси, че съм направила? — попитах аз.

— Джейн, не обичам възраженията и излишните въпроси, а освен това неприлично е едно дете да се държи така с възрастните. Седни някъде; докато не се научиш да говориш учтиво, ще трябва да мълчиш!

В съседство с гостната бе малката трапезария. Аз се вмъкнах там. В трапезарията имаше шкаф с книги; веднага взех един том, като се уверих, че е с много картинки. Качих се в прозоречната ниша, свих колене и седнах по турски; и тъй като бях дръпнала докрай червената плюшена завеса, усамотих се като в олтар.

Надиплената червена драперия ми пречеше да виждам вдясно; вляво бяха чистите прозоречни стъкла, които ме запазваха, но не ме изолираха от навъсения ноемврийски ден. От време на време, като прелиствах книгата в ръцете си, аз се взирах навън в следобедната зимна картина. Надалеч се простираше бледа завеса от мъгла и облаци, по-наблизо — мокра морава и полегнал от бурята шубрак, обливани от непрестанен дъжд, който яростно плющеше, носен от упорития и навяващ тъга вихър.

Книгата, която разглеждах, бе „Птиците в Англия“ от Биуик. Текстът не ме интересуваше много, но въпреки това имаше няколко встъпителни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да отмина с безразличие. В тях се говореше за свърталищата на морските птици, за „усамотените скалисти острови и носове“, обитавани единствено от тях; за брега на Норвегия, осеян с острови още от южния му край, от Линеснес до Нуркап:

Не можех да отмина и краткото описание за неприветливите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген, Нова Земя, Исландия, Гренландия, „необятния арктически район: затънтени, мрачни области — хранилища на сняг и мраз, където вечни ледници, натрупвани един връз друг в течение на векове от зими, блестят като верига алпийски върхове и обграждат полюса, събрал в себе си най-лютия студ“. За тези мъртвешки бели простори аз си създадох своя собствена представа, неясна както всички смътни представи, които витаят в детското съзнание, но необикновено силна. В съзнанието ми текстът на тези встъпителни страници се осмисляше с редуващите се след това илюстрации: скалата, стърчаща самотно сред море от вълни и пръски, разбитата лодка, изхвърлена на пустинния бряг, студената и призрачна луна, надничаща иззад ефирния облак към един потъващ кораб.

Не зная какво чувство внушаваха самотният черковен двор с надписания надгробен камък, вратата, двете дървета, ниският хоризонт над този двор, очертан от порутената стена, и току-що изгрелият полумесец, който показваше, че е вечер.

Двата кораба, притихнали в безжизненото море, ми приличаха на морски духове.

Картината, на която сатаната отмъква вързопа на крадеца зад гърба му, отминах бързо — тя беше ужасна.

Такава бе и картината, на която рогат черен дявол седеше на една скала и наблюдаваше далечната тълпа, наобиколила една бесилка.