Шарлот Бронте - Джейн Еър. Брулени хълмове

— Мис Еър, какво ви е? — запита Беси.

— Какъв ужасен шум! Цялата настръхнах! — възкликна Абът.

— Махнете ме оттук! Искам да отида в детската стая! — викнах аз.

— Защо? Ударихте ли се? Или видяхте нещо? — запита отново Беси.

— Ох! Видях светлина и помислих, че идва някой дух. — Бях сграбчила ръката на Беси; тя не я отдръпна.

— Викала е нарочно — рече Абът и в гласа й долових отвращение. — И как викаше! Ако нещо я е заболяло силно, можехме да я извиним, но тя само е искала да ни докара всички тук — зная долните й хитрини.

— Какъв е този шум? — попита един заповеднически глас и мисис Рийд се показа по коридора с развяващо се боне и гневно шумоляща рокля. — Абът и Беси, мисля, че казах Джейн Еър да стои в червената стая, докато самата аз не я пусна.

— Мис Джейн викаше много силно, мадам — умолително рече Беси.

— Оставете я — гласеше единственият отговор. — Пусни ръката на Беси, дете; бъди сигурно, че няма да успееш, ако мислиш да се отървеш по този начин. Ненавиждам хитрините, особено на децата; мой дълг е да ти покажа, че това няма да ти помогне. Сега ще останеш тук още един час и ще те пусна само ако проявиш пълно подчинение и послушание.

— О, вуйно, имайте милост към мен! Простете ми! Не мога да понеса това; накажете ме с друго! Ще ме намерите убита, ако…

— Млък! Тази твоя невъздържаност е просто отвратителна! — И няма съмнение, че мисис Рийд действително бе отвратена. В нейните очи аз бях цяла артистка и тя искрено вярваше, че съм съчетание на низки страсти, лош характер и страшно двуличие.

Когато Беси и Абът си отидоха, мисис Рийд, изгубила всякакво желание да бъде свидетел на истеричните ми пристъпи и отчаяните ми хлипове, ме тласна грубо в стаята и ме заключи, без да каже нещо повече. Чух я как бързо се отдалечава и скоро след това припаднах — безсъзнанието скри всичко от очите ми.

Спомням си, че се свестих като след някакъв страшен кошмар; пред очите ми аленееше зловещо сияние, пресечено от плътни черни ивици. Чувах някакви гласове, но едва-едва, сякаш ги заглушаваше вятър или водопад; вълнението, неизвестността и най-вече силният страх бяха сковали цялото ми същество. Скоро обаче почувствувах как някой се докосва до мен, вдига ме и ме изправя да седна — и то така нежно, както не се бе отнасял още никой към мене. Склоних глава на възглавницата или на рамото на същия човек и ми стана хубаво, хубаво…

Пет минути по-късно мъглата, забулила съзнанието ми, се разсея. Сега бях сигурна, че съм в детската стая, в леглото си, и че червеното сияние пред очите ми е огънят в камината. Беше нощ; на масата гореше свещ; Беси стоеше до кревата и държеше тас, а в едно кресло до възглавницата ми седеше наведен над мен някакъв господин.

Изпитах неизразимо облекчение, благотворно чувство на спокойствие и сигурност, когато разбрах, че в стаята ми има външен човек — нито обитател на Гейтсхед, нито роднина на мисис Рийд. Като отвърнах лице от Беси (макар присъствието й да ми беше много по-малко неприятно, отколкото би било например присъствието на Абът), почнах да разглеждам внимателно лицето на седящия до леглото господин. Аз го познавах: това бе мистър Лойд, аптекарят; мисис Рийд заръчваше да го повикат винаги, когато се разболееше някой от слугите; за себе си и за своите деца тя викаше лекар.

— Е, познавате ли ме? — запита той.

Аз казах името му и му подадох ръка. Мистър Лойд я пое усмихнат и рече:

— Лека-полека ще се излекуваме.

После той ме сложи да легна и обръщайки се към Беси, й заръча много да внимава никой да не ме безпокои през нощта. Като й даде още няколко наставления и каза, че на другия ден ще дойде пак, за голямо мое съжаление той си отиде; аз се чувствувах съвсем сигурна и спокойна, докато седеше до леглото ми, но щом вратата се затвори зад гърба му, в стаята сякаш стана по-мрачно и сърцето ми се сви; в него легна като камък неизразима печал.

— Защо не се помъчите да заспите, мис? — попита Беси необикновено кротко.

Едва се реших да й отговоря, понеже се страхувах след тези думи да не последват по-груби:

— Ще се опитам.

— Искате ли да пийнете или да хапнете нещо?

— Не, благодаря, Беси.

— Тогава аз ще си легна, защото вече минава дванадесет; но вие ме извикайте, ако ви потрябвам през нощта.

Каква любезност! Тя ми вдъхна смелост и аз попитах:

— Беси, какво ми е? Болна ли съм?

— Станало ви е зле в червената стая, сигурно от плач; но сега скоро ще ви мине.

И Беси отиде в стаята на прислугата, която бе наблизо. Чух я да казва: