Шарлот Бронте - Шърли

Душата ми не е страхливка…

За да оцелееш, навярно са нужни страх, благоразумие, известно отдръпване от бездните. И Шарлот спестява на Шърли яснотата на зрението, която съдбовно белязва Емили. Намира за Каролайн „отдушник“ за излишъците от чувства: така тя е чудотворно преведена през „сладкия отровен повей на вятъра, понесъл мириса на цветя и влага“ — през емоционалното самоотравяне, през треската на затворените в себе си, лишени от излаз сили и способности. Шарлот, така да се каже, отдава на своите героини заслуженото от сестрите й — дарява ги с щастието, здравето, живота, които са отказани на Емили и Ан. Но дарявайки, тя отнема — прави ги по-устойчиви и по-малко дълбоки, по-щастливи и по-тривиални. Такава се оказва цената на спасението.

В някои отношения „Шърли“ е най-амбициозният роман на Шарлот Бронте. След шумното приемане на „Джейн Еър“ писателката прави разбираем опит да надрасне постижението си. Ако произведенията й са винаги усилие да се намери преход между два свята, ако и в тази нейна творба героините й са в несигурното море между „страната на елфите“ и „бреговете на действителността“, между мечтата и опита, то една несъмнена отлика е, че в „Шърли“ писателката се стреми да обхване повече и от едното, и от другото — да проникне по-дълбоко в смисъла на младежкото бленуване и да очертае по-точно релефа на реалното; да разшири хоризонта си и на юг, и на север — и към копнежа, и към онова, което е. По такъв начин, вървейки в едната посока — посоката на фантазията и мечтата, — тя стига до мит; вървейки в противоположната посока — посоката на опита и зрелостта, — тя стига до исторически факт . Между императивността на мита, който трябва да обоснове духовната независимост на героините й, хвърляйки върху тях светлина от „зората на времето“, и неоспоримостта на факта (лудитските борби от 1812 г.) Шарлот Бронте търси територията на едно по-всеобхватно белетристично виждане.

Нейният стремеж да разшири „териториално“ своя свят е съпроводен и от опит за „тематично бягство“ — бягство от гувернантската тема, която е в центъра на другите й произведения. Гувернантката в обществото на XIX в. е особен социален хибрид: тя произхожда от по-нисшите социални слоеве, а живее сред висшите; положението й е сходно с положението на прислугата, а образованието я поставя наравно с (или над) господарите; бедна е, но професията й изисква достойнство — в среда, където достойно е само богатството; горда е със знанията и уменията си, а трябва да се унижава. И тъй като принадлежи и към едните, и към другите, тя никъде не е „своя“. Социалната й изолация се допълва от бремето на способности, които няма къде да се проявят: така гувернантката се оказва носител на неприложима духовност, на един химеричен интелектуален свят, който не може да влезе в диалог с действителността. С други думи, този образ, с цялата скромност и незабележимост на обществената си позиция, представлява живо въплъщение на разрива между чувство и отговорност, мечта и реалност, който е измъчвал Шарлот Бронте; същевременно в него е скрита една двойна „фокусираност“, насочена и към низините, и към върховете. Това е образ „отворен“ за социалните противоречия, които оформят интимното му самоизживяване.

Резонансът, предизвикан от гувернантската съдба на Джейн Еър, сам по себе си доказва възможностите на темата. В „Шърли“ репликите на господарите Хардман, вложени в устата на мисис Прайър, са почти буквални цитати от една статия срещу първия публикуван роман на Шарлот и достатъчно добре говорят за революционния начин, по който той е прозвучал за съвременниците си. Широкото панорамно виждане, с което Такъри е възхищавал авторката на „Джейн Еър“, очевидно не е единственият път към социални обобщения. Напротив, в „Шърли“ патерналистките, снизходително-примирителни нотки, конформизмът на Шарлот Бронте се проявяват най-осезаемо в отношението й към лудитските бунтове — а тъкмо чрез тях тя се стреми да разшири и задълбочи социалните си прозрения, да преодолее камерността на „Джейн Еър“. И ето че парадоксът е налице: фактът е подсладен и подчинен на митологични мисловни схеми; с нетрадиционен и новаторски заряд е наситен митът. В последна сметка гувернантската тема отново успява да изникне, макар и не в образите на главните героини; и отново чрез нея са закодирани най-съществените послания на Шарлот. Преди всичко гувернантка се оказва изгубената майка на Каролайн. За учител се омъжва богатата и от добър произход Шърли: действие, далеч по-предизвикателно от обратната ситуация в „Джейн Еър“, където благородник е мъжът. И най-сетне над възможността да стане гувернантка размишлява Каролайн: така тази тема отново се преплита с друга магистрална тема в произведенията на Шарлот Бронте — търсенето на призвание и съдба.