Шарлот Бронте - Шърли

Става дума за търсенето на призвание от страна на жената, разбира се. Бракът е единствената достойна кариера за жената от онази епоха: не просто защото е най-престижна, но и защото всеки друг вариант, както твърде ясно се показва в „Шърли“, е свързан с обезличаване и отказ от себе си. Това означава, че избор на практика няма — има една-единствена възможност, т.е. принуда. Само любовта е в състояние — илюзорно или не — да превърне принудата в свобода: нали любовта е тъкмо избор. Но когато изчезне надеждата за реализация чрез любовта — както е в случая с Каролайн, — героинята се изправя пред мрачна перспектива. Заболяването на Каролайн е именно някакво загниване на неосъществими сили и стремежи, самоотравяне, причинено от душевни „излишъци“. Пътища няма, образци липсват, изходът не е назован.

Духовният вакуум, в който героините на Шарлот Бронте трябва да търсят разрешение на съществуването си, се транспонира в мотива за липсващата майка . В „Шърли“ този мотив се появява в една, така да се каже, двойна мистификация: веднъж в социален план, като историческа самота; втори път в митологичен план, като космогонична липса.

В първия случай става дума за изгубената и отново намерена майка на Каролайн. Това загадъчно създание, принудено да се откаже от самоличността си поради своя неизразимо покварен съпруг, представлява странен контраст между сухата, ограничена, педантична, „смляна“ от житейските обстоятелства външност и огромните потенции от сила, любов и власт над живота, които са проявяват при спасяването на Каролайн. Това е несъмнено образ-мираж: в историческата пустиня, където Каролайн се е озовала без надежда да се самосъхрани и намери достойно занимание, призвание и съдба, се появява същество, на пръв поглед съвсем обикновено, но след изпитателния срок — защото майката очевидно трябва да се заслужи — внезапно преобразено: то отмахва маската на безличието и невзрачността и се разкрива като живот, обещание, повеля да се издържи докрай. Зад сивичките дрешки на мисис Прайър прозира огромното сърце, от което е бликнала кръвта на народите, великолепната и прекрасна глава, окичена от короната на сътворението — могъщата прамайка, за която бленува Шърли и в която търси праобраз и форма за собствената си духовна сила. Шърли повтаря в митологически план разкритието на „майката“ у мисис Прайър. Тя смъква маската на готвачка — на мисис Джил, която разбива яйца за крем — от истинския облик на природата — Ева, от „неизтощимия живот и неподкупната добродетел“, които са „сестри на безсмъртието“. Така търсенето на майка се осмисля като търсене на метафизическо основание на женствеността, като копнеж по космическо потвърждение на първите плахи опити за духовно разкрепостяване.

Ако майката е „инкогнито“, скрита зад скромната външност на гувернантка или зад безмълвието на природата, бащата е „ерзац“ (чичовците на двете героини, единият глупак, другият безсърдечен). Житейският факт, че и двете героини са без родители, че никой не иска да „припознае“ тяхната нестандартност, е също удвоен на митологично равнище: в съчинението на Шърли „Първата жена, вкусила от плода на познанието“ виждаме Ева вече не като майка на титаните, а като малко изоставено момиченце, което се скита сред безлюдна гора. Самотата е нетърпима — тя обрича всички сили и дарби от тази „искра на духа“ на безплодно прахосване. И все пак това е самота, която поставя героинята в центъра на „безграничната мощ на света, на небето, на нощта“. И от тази безгранична мощ на Вселената към Ева се спуска някакъв глас — глас на бог, който е и баща, и син, и годеник, и в последна сметка разум и гений: муза в мъжки облик, вдъхновител, който поднася короната на безсмъртието и озарява самотата на Ева с „блясъка на героична красота“. Можем ли да се сърдим на Шарлот Бронте, че този митичен триумф се осъществява в житейското време като брак по любов? Че „пратеницата на небето“ е възнаградена на земята? Че вечността се влива във викторианския успех? Тук има примирение, вярно е, но примирение, в което съвременниците на писателката са виждали „глад, бунт и ярост“. Ако бунтовниците сграбчат наградата за послушните — както се случва в романите на Шарлот Бронте, ако не напълно и в живота й, — това е невинаги компромис, това понякога е истинското предизвикателство.