Шърли Бъзби: Циганката

В земята на коматите, септември 1791 година

Денят беше горещ и Джейсън Севидж се зарадва, когато най-после съзря в далечината целта на пътуването им. Той и приятелите му — верният спътник от детските години, индианец от племето чероки на име Пиещия кръв, и водачът им Филип Нолан — бяха прекарали много дни на седлата под парещото слънце. Последният отрязък от пътя им минаваше по течението на Червената река, получила името си от червеникавата глина на тексаската равнина, която оцветяваше водите й. Вече бяха навлезли дълбоко в каньона Пало Дуро и Джейсън въздъхна с облекчение, когато забеляза първите шатри на Кверха Реенук.

При тази гледка повечето пътници щяха да побързат да се отдалечат на безопасно разстояние, защото ловците и воините на това малко племе се славеха открай време с бойното си изкуство. В обширната област, заета от команчите, нямаше друго племе, което да може да се сравнява с Кверха Реенук по войнственост и жестокост.

Макар че лагерът им беше в самия край на областта, нито едно селище не можеше да се чувства сигурно. Откъдето минеха, оставяха димящи развалини. В цяла Нова Испания нямаше нито един човек, който би посмял да се опълчи срещу тях. Те бяха неограничените господари на областта — надменни, съзнаващи силата си, безмилостни.

Както и останалите племена, части от големия „народ“, Кверха Реенук поддържаха огромни стада коне; именно заради тях Джейсън и приятелите му бяха проникнали толкова дълбоко в земята на команчите. Всеки член на племето притежаваше по около двеста и петдесет животни, вождовете разполагаха с по хиляда и петстотин. От една страна, това се дължеше на факта, че команчите бяха дръзки и умели конекрадци, от друга, те бяха единствените между прерийните индианци, които се справяха успешно с отглеждането на коне.

Началното облекчение на Джейсън отстъпи място на все по-засилващо се напрежение. Нолан беше живял цели две години при това племе — следователно, отиваха при познати. Все пак това не означаваше почти нищо. Важното беше дали Кверха Реенук са разположени да въртят търговия или не.

Нолан застана начело на малката група и започна да прави знаци на индианците, за Да им даде да разберат, че са дошли с мирни намерения и искат да разменят стоки. Джейсън беше положил пушката напреки през седлото, за да му е под ръка. Нолан и един от индианците разговаряха дълго с езика на знаците. После Нолан се обърна и с безизразно лице промърмори на Джейсън:

— Съгласни са.

Лагерът беше издигнат понрай брега на реката, шатрите, разположени сред рехавите тополи и върби, ясно се виждаха. Джейсън беше учуден от безгрижието, с което индианците се бяха отнесли към най-елементарните правила за предпазливост. Щеше да им бъде почти невъзможно да защитават разпрострелия се на голяма площ лагер.

След малко Джейсън се усмихна на мислите си. Кой разумен човек би се осмелил да нападне това селце?

Отведоха ги в центъра на лагера и им посочиха голяма шатра от бизонска кожа. Джейсън помогна на Пиещия кръв да разтоварят донесените стоки и да ги наредят в шатрата. При това забеляза, че жените на команчите ги наблюдават любопитно. Ала когато разгледа по-подробно късокраките, набити индиански красавици с дълги, сплъстени коси, той се зарадва, че „народът“ на споделяше жените си с белите мъже. Никак не му се искаше да обиди някой от вождовете, като откаже да преспи с миризливата му жена. Команчите се къпеха само по особени поводи.

Филип Нолан беше излязъл да посети познатите си в селото. Когато се върна, лицето му излъчваше увереност. Нолан беше двуметров мъж с черна коса, сини очи и широки рамене. Беше пет години по-възрастен от Джейсън и водеше суров, изпълнен с приключения живот. Приписваха му се какви ли не невероятни истории и скандали. Джейсън, който току-що беше навършил осемнадесет години и гореше от жажда за приключения, виждаше в негово лице своя герой и го следваше безрезервно.

Когато останаха сами, Нолан заговори тихо:

— Няма да ни е трудно да изтъргуваме няколко добри коня. Те просто горят от нетърпение да започнем. Но не допускайте да ви въвлекат в някое надбягване с коне! Индианците са изключителни хитреци. Винаги представят най-бързите си коне като негодни за нищо. Любимото им занимание е да мамят чужденците.

Последваха съвета на Нолан и дните в лагера преминаха без произшествия. Поне до утрото, когато решиха да тръгнат обратно. Бяха продали всички ножове, брадви, пушки, накити и голям брой огледала, от които индианците бяха особено запленени, и вече разполагаха с петдесет грижливо подбрани коня.