Шърли Бъзби - Циганката

Запъти се като замаян към скалните тераси, по които се издигаха къщички — пуеблос, — прилични на таралежи, наежили се срещу жълтооранжевите скални стени. Към долната редица къщи водеше тясна, извита пътека. Джейсън бързо претърси празните прозоречни отвори за признаци на живот. Но къщите изглеждаха изоставени.

Едва сега той осъзна на каква опасност се бе изложил и прекрати разследванията си. Обърна коня към едва забележимия отвор в скалите, през който беше влязъл в долината, и се нърна в света на каменните каньони. С кратки, накъсани изречения описа находката си пред Нолан и Пиещия кръв.

След по-малко от три часа щеше да се стъмни и след кратко съвещание тримата решиха да пренощуват в новооткритата долина.

Беше им много трудно да прекарат индианските коне през тесния процеп в скалите. Накрая Джейсън успя да издърпа един от жребците след себе си и останалите колебливо го последваха.

Когато слязоха в долината, Джейсън скочи от коня и зачака конете да излязат от скалите и да се втурнат към буйните пасища. Чакаше Нолан и Пиещия кръв и напрежението му нарастваше. Когато двамата видяха долината, изразът на лицата им го обезщети за всички преживени усилия през този горещ следобед. По лицето му се изписа усмивка.

— Нали ви казах! Виждали ли сте някога подобно нещо? Нолан се взираше като хипнотизиран в пирамидата и кимна с отсъстващ вид.

— Мексиканските ацтеки са строили такива храмове… — промърмори безизразно той.

— Да не искаш да кажеш, че тук са живели…? — попита смаяно Джейсън. Възбуден от трезвото заключение на Нолан, той не успя да довърши изречението.

— Не съм чувал ацтеките да са стигали толкова далеч на север, но все пак не е невъзможно. Когато испанските конквистадори проникнали в Тенохтитлан, днешното Мексико Сити, много от ацтеките избягали. Възможно е някои от тях да са стигнали чак дотук.

Пиещият кръв се взираше мрачно в пирамидата. Смътното чувство за грозяща опасност караше кожата му да настръхва. Струваше му се, че знае за какво служи високата платформа, която царуваше над долината.

— Това не е добро място — промърмори той. — Над голямата каменна шатра лежи проклятие.

Нито Нолан, нито Джейсън му обърнаха внимание и той се принуди да ги последва към дъното на долината. Не се страхуваше, но с непогрешимия си инстинкт за нещата, скрити за сетивата на нормалните хора, индианецът усещаше почти физически заплашващата ги опасност.

Скоро се стъмни и нямаха време да обиколят къщите и храма. Двамата бели мъже трябваше да се задоволят с бегъл поглед във вътрешността на пустите пуеблос. Пиещия кръв отказа да ги придружи.

— Нищо няма да намерите, нищичко! — твърдеше с непроницаемо лице той. — Онези, които са разсекли скалата, са изчезнали оттук преди много луни.

На следващия ден Джейсън и Нолан все пак предприеха по-обстойни изследвания. Пиещия кръв ги следваше с презрително изражение на лицето докато оглеждаха подробно многоетажните постройки. Индианецът излезе прав; освен изпочупени глинени съдове и плетени матраци, които се разпадаха при първото докосване, не откриха нищо.

На плоския покрив на най-високото пуебло Джейсън уморено приседна в сянката на издадената скала.

— Очаквах нещо повече — промърмори унило той. — Поне да знаехме защо са избягали от селището си…

— Може би са чули за настъплението на испанците — обясни замислено Нолан и сви рамене. — Или са се уплашили от епидемия. А може би жреците им са имали заплашителни видения и са заповядали на народа да си събира багажа. Кой е в състояние да ги разбере…

— Наистина ли смяташ, че са били ацтеки?

— Не съм специалист в тази област, но… — Нолан посочи с глава към огромната пирамида. — Аптеките имат точно такива храмове. Защо не я разгледаме по-обстойно?

Изкачването беше дълго и уморително. С всяко стъпало чувството за дебнеща опасност се засилваше. Очите на Пиещия кръв бяха устремени към каменния олтар, изпъстрен с ръждивокафяви петна. Ръцете му трепереха.

Настоящето потъна някъде много далеч — той престана да усеща присъствието на Джейсън и Нолан, видя обаче няколко облечени в черно жреци, косите им опръскани с кръвта на жертвите, ушите обезобразени от саморъчно направени прорези, жестоките лица изрисувани с широки черни ивици. Каменният олтар не беше празен. Пиещия кръв се взря като хипнотизиран във варварската церемония, видима само за него. Младеж с фини черти на лицето беше положен върху каменния блок и четирима жреци в странни носии държаха ръцете и краката му. Върховният жрец, облечен в червена роба, вдигна бавно жертвения нож и очите му заблестяха трескаво. После замахна и заби острието в гърдите на жертвата, измъкна топлото, все още пулсиращо сърце от зейналата рана и го предложи в дар на парещото слънце.