Шърли Бъзби - Циганката

Потънал в мислите си, Мануел поклати глава. Не се знаеше какво е приготвило бъдещето на тези две невинни деца. Дали поне щяха да узнаят истинската си история…

Както обикновено, караницата между Адам и сестра му завърши с буйна прегръдка.

— Хайде, престани, Кейт! — засмя се момчето. — Права беше, промъкнах се като змия.

Мануел стисна устни. Колко пъти бяха наказвали Адам, колко пъти го предупреждаваха да не нарича сестра си Кейт! А той продължаваше да го прави. Мануел го помнеше като петгодишно дете, с объркани сини очи, което не преставаше да повтаря: „Тя не е Тамара! Тя е Кейт!“

За щастие никой не обръща достатъчно внимание на детските викове, каза си мрачно Мануел и извика:

— Ей, вие двамата, не вдигайте толкова шум! Знаете, че митничарите дебнат наоколо. Нима искате да ни заварят тук?

Децата побързаха да се метнат на конете. Мануел също се готвеше да възседне своя, когато стъписаният израз по лицето на Тамара го накара да се обърне.

Кръвта се отдръпна от лицето му; точно зад него се беше изправила Рейна. Очите й изпущаха искри. Тесните й рамене бяха загърнати с изпокъсан огненочервен шал. Тя трепереше от гняв и четиридесетгодишният Мануел се почувства като уплашено дете.

— Така значи… — прошепна задавено тя. — Ето как прекарвате вечерите си!

Мануел преглътна.

— Виж, Рейна… — започна той, но старата жена го прекъсна с яден жест.

— Млъкни, мързелив плъх такъв! С теб ще се разправям после. А вие двамата… — Очите й бяха корави, без следа от обич. — Ще има да съжалявате за тази вечер! — И тя заповяда със студен глас да се връщат веднага в циганския табор…

Братът и сестрата хвърлиха бърз поглед към Мануел, защото знаеха, че лошо му се пише.

И наистина, майка му се нахвърли върху него с такива остри думи, че когато бурята най-после утихна, той се почувства слаб и безсилен. Рейна го изгледа сърдито, обърна се и се запъти към лагера, без да я е грижа дали той я следва. Мануел тръгна послушно след нея, водейки коня за юздата. След малко я огледа скрито отстрани и забеляза, че бурният й гняв е отслабнал.

— Какво ще правиш с децата? — попита плахо той. — Ще ги набиеш ли? — След като старата жена не отговори, той продължи все по-смело: — Адам вече не е дете и няма да ти позволи да го сториш. Няма да понесе, ако натупаш Тамара. Как ще ги накажеш?

Пътят продължи в мълчание. Мануел вече се беше примирил с упоритото нежелание на майка си, когато тя заговори:

— Нямам намерение да ги бия — изсъска гневно тя и мрачно прибави: — Но ще ги накарам да си мечтаят за дните, когато се отърваваха само с малко бой.

Обезпокоен, Мануел я изгледа отчуждено, но Рейна не каза нито дума повече. След известно време той не можа да издържи и изтърси:

— Не биваше да крадем тези деца, Рейна! Даже и да ни бяха отрупали със злато.

— Често сме разговаряли за това, Мануел — отвърна уморено старата жена. — Разбира се, че не трябваше. Но поне не ги убихме, както ни заповядаха. Какво лошо сме сторили? Ако не се бяхме съгласили, онзи щеше да даде парите на друг и малките щяха да се озоват на дъното на някой кладенец с прерязани гърла. Може би не постъпихме добре, но парите ни трябваха. Адам и Тамара живяха добре при нас. Не вярвам, че помнят нещо от миналия си живот.

— Не съм сигурен — промърмори замислено Мануел. — Понякога имам чувството, че Адам помни всичко — особено когато се връщаме по тези места. Тамара не, тя беше само на две години. Много ми се иска да знам защо трябваше да отвлечем и двете деца. Тамара беше единствената, която стоеше на пътя на онзи човек. Защо и Адам?

Рейна го изгледа подигравателно.

— Не ти ли е ясно защо? Той не искаше да рискува. Нали ако изчезнеше само Тамара, момчето можеше да наследи всичко! Несъщият син също е наследник, особено ако няма никой друг.

— Въпреки това не постъпихме добре — настоя упорито Мануел.

— Я си дръж устата! — заповяда разгневено Рейна. — Не ми досаждай с приказките си за справедливост. Всичко зависи от гледната точка. Взехме ги при нас и ги отгледахме. Сега не е време да се превземаш.

Когато стигнаха каруците си, двамата се разделиха, без да си кажат нито дума повече.

Тамара се беше свила на кълбо върху сламеника си и не изпускаше от очи Рейна, която грижливо оправяше парцаливото легло. Едва когато старицата си легна, момичето се успокои и се опита да заспи. Но спа неспокойно и на другата сутрин се събуди като разбита, измъчвана от предчувствието за надвиснала беда.