Шърли Конран: Дивачки

Четвъртък, 25 октомври 1984 г.

Входната врата се отвори бавно и тихо. Странно, помисли си Лоренца, защото след глупавата заплаха за отвличане, мерките за сигурност бяха изключителни. Тя леко открехна почернялата и тежка средновековна врата. Много добре познаваше вертикалните линии, сътворени от времето върху нея — прабаба й я бе донесла заедно с останалата покъщнина в Костуолдс през целия Атлантически океан чак до Пенсилвания. Двайсет и три години — целия неин живот — Лоренца всеки път щом застанеше отпред, си представяше какви ли не картини, гледайки причудливите гравюри върху вратата, докато чакаше да й отворят.

— Къде сте всички? — провикна се тя, като стъпи върху старата йоркска мозайка във вестибюла и събу червените си обувки.

Никой не й отговори. Ехото от звънеца замлъкна.

Лоренца мина по чорапи през входната врата и обходи с поглед пространството зад червеното си „Ферари“, небрежно паркирано в долния край на стълбите. Огледа смълчания парк, който се простираше от къщата до горите във всички посоки и стигаше до река Охайо, но не видя никого.

Нетърпелива, Лоренца звънна още три пъти и отиде до единия от древните каменни лъвове в горния край на стълбите. Потупа го по каменната глава, както правеше винаги когато се прибираше у дома, после си съблече сакото и го наметна на лъва — беше топло за края на октомври.

Бавно се върна във вестибюла и погледна портрета на прабаба си, направен в естествена големина.

— Ограбени? Изнасилени? Отвлечени? Какво ли мислиш, им се е случило, прабабо?

Лоренца имаше същата гъста и вълниста червеникавокафява коса като жената с разтревоженото лице, облечена в бледосиня сатенена рокля, но не беше с толкова тънка талия — Лоренца беше пухкава като майка си, особено сега, когато най-после беше бременна. Беше се омъжила за Андрю преди шестнайсет месеца, през юли 1983 г., и от деня, в който се бе върнала от медения месец, майка и я гледаше с надежда. Лоренца наблюдаваше как майка й милва шестте черни котета, пъргави малки пантери, и разбираше, че любещите й ръце копнеят да прегръщат внуче.

Както беше по чорапи, тръгна надясно през редица от помещения, свързани помежду си с двойни врати — нямаше жива душа нито в стаята за закуска, нито в хола, нито в библиотеката или в залата за приеми, която обхващаше останалата част на къщата и водеше до оранжерията.

На връщане от библиотеката Лоренца забеляза очилата за четене на майка си, оставени върху разпилени вестници на килима. Значи майка й е някъде наблизо, помисли си. Разсеяно вдигна две покани, вестник и туристическа брошура. Погледна я с интерес. Отпред имаше снимка на тропически плаж, палми се извисяваха към светлосиньото небе, над което алени букви обещаваха: „Раят може да бъде ваш в Пои“. Лоренца разгърна брошурата и видя снимки на модерен нисък хотел, тропически градини, тъмнокожи жени със затъкнати в косите розови цветя и подноси с добре украсени коктейли, млади приятно подстригани двойки се усмихваха един на друг, докато вечеряха под звездите, плуваха в лазурния басейн, размахваха стикове за голф или тенис ракети или се наслаждаваха на пикник с шампанско на обезлюдения бряг.

Лоренца пусна всичко на пода, върна се в хола и отново извика над старинните стълби. Прекоси хола и надникна през двойните врати на терасата отвън в градината, където фонтаните бяха свързани с цветни лехи и оградени с чимшир. Макар че семейство Греъм имаха трима градинари, майка й често сама плевеше италианската си градина, зад която се простираше поляната чак до брега на Охайо. Днес никой не се виждаше наоколо.

Лоренца тръгна наляво по коридора, който водеше към трапезарията и кабинета на баща й и стигаше до помещенията на прислугата. Нямаше никой в кухнята… Нито в кухненския бокс… Нито в стаята за почивка на персонала… Нито в оранжерията. В къщата живееха иконом, готвачка, три прислужнички филипинки и личната прислужница на майка й. Къде бяха всички?

До стаята за почивка се намираше перачницата. Пред купчина неразгърнати вестници, потънала в люлеещия се стол, седеше безформена жена в бяла широка риза с навити ръкави, които разкриваха кльощави ръце с мускули като на мъж. Дебелите сини вени очертаваха знак делта и на двете й ръце.