Шърли Конран: Дивачки

Колкото до Лоренца, тя никога не се питаше дали майка й е щастлива. Майка й просто си беше… там.

Излегната на кушетката със сребърен брокат в библиотеката, Лоренца придърпа възглавница и я намести зад гърба си. Държеше лист хартия — напечатан на машина списък на гостите за рождения ден на баща си, празненството, заради което си бе дошла.

Прегледа списъка.

— Колко много досадници! Няма ли да има някой необвързан с „Нексъс“? — Погледна по-отблизо. — Хей, мислех, че никога повече няма да поканиш русата красавица Сузи заради поведението й миналия път.

— Баща ти не би искал да я наричаш така. Предполагам, на всеки може да се случи да падне случайно в басейна по време на празненство.

— От плитката страна, разбира се. И то в бяла рокля без нищо отдолу, както всички бяхме забелязали, преди да падне в басейна. Не си ли спомняш как стоеше и от нея се стичаше вода — все едно Ракел Уелч в някоя от второкласните си роли. И как всички мъже наоколо се втурнаха да помагат на клетото момиче.

— Баща ти специално ме помоли да я поканя, защото другите съпруги не се държат добре с нея.

Лоренца се прозя.

— Мразят я и в червата. И има защо.

— Лоренца, не бива да забравяш, че Сузи ни е далечна роднина.

— Омъжена е за племенника на мъжа на бабината сестра. Бих казала, че е твърде далечна. — Лоренца изведнъж се изправи. — Чувам колата на татко. Рано се връща, нали?

— Знаеше, че ще дойдеш.

Нещо в леденосините му очи предупреждаваше, че подобно на предците му Артър Нимрод Греъм винаги изчаква големия шанс. Макар „Нексъс“ вече да не бе напълно семеен бизнес, Артър ценеше президентското си кресло, защото беше проницателен, упорит и незаменим като дедите си. Костюмите му се шиеха по поръчка от Хътсман, кралският шивач на „Савил Роу“ в Лондон, а човекът, който ги носеше беше старомоден янки, предприемач и следваше семейното мото „КАКВОТО ИМАМЕ, ЗАДЪРЖАМЕ ГО“. Артър вярваше, че най-добрата форма на защита бе пръв да ритнеш другия по болното място, и всеки с някакво положение в Питсбърг го знаеше. На шейсет и две години, с посребряла коса, нисък и набит, той беше в прекрасна форма, когато влезе в библиотеката.

— Как е моето момиче? Не шофира прекалено бързо, надявам се. Трябва да мислиш за внука ми. — Той се изкиска. — Как е Андрю? Надявам се, че се грижи добре за дъщеря ми.

Артър не съзнаваше острата нотка в иначе веселия си глас, когато прегърна единствения човек на света, когото обичаше. Не я мислеше за идеална, всъщност знаеше, че е малко загори-тенджера, но дъщеря му бе пълна с енергия. Беше съгласен, че не е красива, но трябваше да се признае, че Лоренца притежава чар, на който трудно може да се устои — искрящите сини очи и малките бели зъби изглеждаха винаги засмени с такава заразителна радост, сякаш ти си единственият човек на света, когото е искала да види, сякаш ти се доверява напълно, сякаш двамата с нея сте заговорници в един таен свят. Артър не осъзнаваше, че е лесно да имаш такъв магически чар, ако си спасен от отегчителните реалности в живота, като да чакаш автобуса в дъжда, да носиш пълните със зарзавати чанти, да се препираш с бояджиите или да им плащаш непосилни за джоба ти сметки.

До този ден през целия й живот, не й се бе случвало нищо по-лошо от зъбобол и Артър щеше да се погрижи никога да не й се случва. Когато двамата с Лоренца, облечена в дантелената булчинска рокля, чакаха да започне сватбеният марш, той се бе обърнал към нея с думите:

— Никога не забравяй, мила моя, че ако някога имаш проблеми, които не искаш да обсъждаш с Андрю, можеш да говориш с татко си! Андрю трябва да разбере, че не си зависима от него.

— А защо да не бъда, татко?

— Защото зависимостта унищожава самоувереността, мила моя.

Очарователната Лоренца бе повдигнала булото си, за да целуне баща си по носа.

— Миличък татко, прекалено много се тревожиш.

След церемонията Артър отведе зет си настрана и дружелюбно му каза:

— Сега трябва да се грижиш за малкото ми момиченце.

Или ще ти извия врата, добавиха очите му.

— Много я обичам, сър — учтиво се бе усмихнал Андрю. — Може да си я взимате през уикенд — тихо прошушна, когато Лоренца го поведе през дъжда от розови листа към площадката зад къщата към хеликоптера на „Нексъс“, който щеше да ги отведе на летището, откъдето пък щяха да вземат самолета на „Нексъс“, за да ги отведе до Бел Рев, острова на „Нексъс“ в Карибско море.

Докато махаше на смаляващия се хеликоптер, Силвана се усмихваше с опрощаващата си майчинска усмивка, но се чувстваше изхвърлена от живота, забравена.