Шърли Конран: Дивачки

— Защо да напускаш работа? — запита Силвана. — Мислех, че ти харесва. Макар да не мога да разбера защо изобщо започна да работиш.

— Не си ли спомняш? Баба каза, че работата ще възпита у мен интереси.

Лоренца си спомни, че майката на Артър имаше предвид също така да не последва безцелния път на майка си, запълвайки живота си с тривиални неща, само и само да мине времето докато умре. Баба й винаги е имала ексцентрични идеи.

Лоренца се засмя.

— Беше работа колкото за занимавка при Сотби. Андрю казва, че не съм научила за картините толкова, колкото баба очакваше и не използвам знанията си по история. Просто съм учтива по телефона, помагам на другите да редят изложбените картини в каталога и от време на време приемам наддаванията при разпродажби… Вкъщи ще си имам достатъчно работа да се грижа За Андрю и за бебето.

Силвана вдигна сребърната кана за кафе от подноса, който Нела току-що бе оставила пред нея.

— Сестрата на Нела ще дойде от Варезе, за да ти стане бавачка. Ще разполагаш с достатъчно прислуга. Ти имаш повече късмет от другите жени — ще можеш и занапред да правиш нещо, да бъдеш нещо.

— Мамо! — погледна я изненадана Лоренца. — Говориш като еманципантка от шейсетте години. — Тя искрено се засмя. — Трябвали са ти двайсет години да наваксаш.

— Не, трябваха ми двайсет години, за да забележа.

— Какво да забележиш?

Силвана потърка перлената огърлица в яката си леко развълнувана.

— Малко жени са толкова щастливи след брака, колкото са очаквали — колебливо каза тя.

— За какво говориш, мамо? — „Само не казвай, че с татко ще се разделяте“, помисли си тя с тревога и добави: — Ти не си ли щастлива? Нямаш ли всичко, което си искала да имаш?

„Всичко, освен онова, което има най-голямо значение“ — помисли Силвана.

— Какво повече би могла да искаш, мамо?

— Да чувствам, че съществувам.

Значи само това. Лоренца протегна ръка и нежно придърпа дланта на майка си към розовата разкроена рокля, за да почувства малкия й твърд корем.

— Разбира се, че съществуваш. То също.

— Надявам се да е момче — промълви Силвана. Поколеба се и добави: — Говорех сериозно за работата ти. Не бих искала животът ти да изтече в нищото, без да забележиш. Един ден вдигаш поглед и си казваш „Къде ми отиде животът?“ — Тя поклати глава. — Не се смей, Лоренца. Хората, които обичаш, могат да обсебят живота ти, ако им позволиш. Няма да забележиш как или кога е станало, а дори и да забележиш, няма да знаеш как да го спреш.

— Миличка мамо, не се безпокой! — В гласа й прозвуча раздразнение. — Имам пълно доверие в Андрю.

Силвана вдигна рамене, спомняйки си как самата тя бе имала пълно доверие в Артър. Спомни си неприятната сцена с баща си, когато внимателно и предпазливо бе съобщила вкъщи по време на закуска в един топъл есенен ден преди години в Рим, че иска да ги запознае с един приятел американец. Да, американец. Не, срещнали се на плажа. (Защото плещестият русокос Артър я бе проследил от кафенето до плажа.) Баща й бе обърнал страницата на вестника и остро бе заявил, че добре възпитаните момичета не си хващат момчета на плажа и той категорично не желае да се запознава с млад плажен безделник. Седемнайсетгодишната Силвана веднага отговори, че не бил млад, напротив, доста по-голям — на трийсет и пет години, и тя щяла да се омъжи за него!

Резултатът беше като от запален фитил в бутилка с керосин. Баща й смачка вестника, скочи от стола и изкрещя:

— Кога е събитието?

— Тулио, говори по-тихо, слугите ще чуят — каза майка й. После погледна Силвана с укор и запита: — Кога?

На Артър му се стори забавно, че са го взели за коцкар (приятелката му си беше отишла в Ню Йорк след поредната караница, зарязвайки го да прекара сам ваканцията). Той се постара Силвана да забременее много скоро след като тя бе обяснила, че е почти сгодена за сина от онова семейство, чието красиво имение в Тоскана граничеше с тяхното. Без да каже дума, Артър бе завил в следващата малка пресечка и като спря колата се нахвърли върху нея. Силвана му се бе оставила с удоволствие тогава, а след това се бяха любили на задните седалки в колите под наем, скрити под оградите от жив плет, в лозята, на пода на моторни лодки, а веднъж дори зад една селска хлебарница. Силвана се радваше, че истински мъж, а не хлапак я е направил истинска жена. Смяташе, че Артър притежава всичката изтънченост, жизненост и блясък на Съединените американски щати — страна, която познаваше само от филмите и рекламите в списание „Лайф“, страна, която изглеждаше прекрасна и далечна като Марс, ако я гледаш от обедняла следвоенна Италия, където неомъжените момичета сляпо се подчиняваха на бащите си.