Шърли Конран - Дивачки

В романтичната литература, която Силвана обожаваше, героят винаги е завладян от героинята, докато в живота, когато страстта веднъж отслабне, жената остава на второ място след кариерата на мъжа си. Силвана никога не успя да се примири с мисълта, че романтичните й идеи са нереални, и без да забележи, изпадна в постоянна депресия — състояние, което се проявяваше в непрекъсната умора.

След четири години брак най-после успя да износи едно дете. През цялото време беше или бременна, или се възстановяваше след спонтанен аборт. Розовата й влажна уста вече не беше новост за Артър и интересът му към нея се бе разпръснал като утринната мъгла, която се вдигаше над реката в края на имението им. Дванайсетте вечери след раждането на дъщеря им Силвана прекара сама (за да си почива, както бе казал Артър). На тринайсетата осъзна, че Артър прави онези хубави неща, които се правят нощем, с друга. Опита се да говори с него, но ако Артър не искаше да обсъжда нещо, то просто не се обсъждаше. Работата му в „Нексъс Майнинг Интернешънъл“ — компанията, основана от прадядо му — бе извинение за всяко негово отсъствие. Ако Силвана се обадеше в офиса на „Нексъс“ в центъра, отговаряха, че е в завода за преработка на сурови материали, и обратно. По време на честите си пътувания до офиса на „Нексъс“ в Ню Йорк или Торонто, Артър го нямаше по цял ден, а вечер оставяше съобщение в хотела си да не го безпокоят.

Но колкото и да не се стремеше да крие от Силвана липсата на интерес към нея, по всичко личеше, че предпочита да го скрие от хората в Питсбърг. Никога не го виждаха с друга жена, двамата със Силвана редовно се появяваха заедно в обществото и той държеше на външния вид на жена си. Забелязваше се обаче, че двамата рядко си говорят — дори когато седяха един до друг в разкошната кадифена ложа на семейство Греъм в „Хайнц хол“ в очакване да слушат симфоничния оркестър на Питсбърг или да гледат питсбъргския балет.

По това време Силвана откри, че вече не може да разговаря нормално — думите не излизаха. Преди се бе страхувала да попита Артър за истината, а сега се страхуваше да я чуе. Ужасяваше се от мисълта, че един ден той може да се разведе с нея. Будеше се нощем и чуваше думите: „После какво!“, прошепнати в ушите й. Паника я обхващаше при мисълта да остане без съпруг, да бъде изпратена обратно в Рим като върната стока за износ или да чуе от баща си: „Нали ти казах!“ И така, след няколко плахи опита за разговор, перфектно отклонени от Артър, Силвана затвори очи пред брачното си нещастие.

В края на краищата страстта никога не трае повече от две години, нали?

Тя се посвети на бебето, на пухкавата Лоренца, която правеше балончета със слюнката си и разкъсваше фините й дрехи с италианска бродерия. Всички в „Нексъс“ знаеха, че Артър се е върнал към ергенския си начин на живот и отново използва стария си апартамент в пристройката на хотела. Този апартамент беше постоянно резервиран за важни гости на „Нексъс“. Но за изненада той се бе почувствал изключително горд, когато видя разплаканото зачервено и сбърчено личице на дъщеря си.

— Прилича на теб — бе казала Силвана и той бе засиял.

Три месеца след раждането на Лоренца старият детски четиристаен апартамент на Артър бе пребоядисан в светлорозово и Силвана разбра, че от този момент нататък може да има всичко, което поиска, стига само да е за доброто на Лоренца. Всичко — освен, разбира се, пари.

Артър не позволяваше на Силвана да носи пари у себе си. Секретарката му плащаше билетите до Рим, сметките от „Валентино“ 1 1 Верига от магазини за дрехи. — Бел.пр. , дори сметките от „Елизабет Арден“ на Пето авеню, откъдето Силвана си купуваше бельо. Не че беше стиснат. Ако Силвана искаше нова кола, трябваше просто да го каже през септември, когато Артър си поръчваше нови модели за предстоящата година. Добър ученик на майка си, Артър имаше безупречен вкус към бижутата и обичаше да ги купува — така че Силвана имаше от всичко по много: смарагди, перли, сапфири и диаманти (но не рубини, Артър ги намираше просташки). Силвана обаче никога нямаше джобни пари.

Артър знаеше, че парите означават свобода. Ако имаше дори малко, бягството щеше да е възможно. Надали държеше на Силвана, но все пак не искаше тя да си тръгне. Самият факт, че Силвана съществуваше, ограничаваше желанията на любовниците му, защото той даваше ясно да се разбере, че понеже е католик, никога няма да се разведе. И така Силвана бе лишена от единственото нещо, което можеше да осигури бягството й от униженията — бе зависима от хрумванията на съпруга си и от неговите пари. Как можеше да го напусне без никаква увереност в себе си и без пари? Силвана се срамуваше от безсилието си и плахо и несигурно се отдръпваше от света. Опитваше се да стане нищо, за да не може нищо да я нарани. Тялото й беше там, но не и тя самата, а Артър не искаше тялото й. Биологически Силвана бе жива, но се чувстваше емоционално мъртва — вървеше през живота като сомнамбул и зад прекрасните си маниери винаги криеше гняв към мъжа си.