Шърли Конран: Дивачки

След като баща й изхвърча с трясък от стаята за закуска, последван от майка й, която непрекъснато повтаряше: „Поне казва, че бил католик, Тулио“, разплаканата Силвана бе прегледана от странен лекар, не семейният им лекар, и бе заключена в собствената си спалня, докато родителите й ожесточено спореха. Нела, кухненската прислужница, която й носеше храна, занесе бележката от Силвана на Артър. Като прочете тъжното омачкано писмо, той се усмихна и телефонира на майка си в Питсбърг.

Без да е изненадана от новината, но удивена, че този път Артър възнамерява да се омъжи за момиче, забременяло от него, мисис Греъм въздъхна, обади се в „Нексъс“ и нареди да й запазят място в самолет до Рим. По време на осемнайсетчасовия полет имаше достатъчно време да осъзнае, че както винаги няма да може да разубеди единствения си син да не прави каквото си е наумил. Е, добре че поне е католичка.

Мисис Греъм се настани в обичайния си апартамент в Гранд хотела и написа кратко писмо-покана на родителите на Силвана. Писмото бе занесено на ръка в полуразрушения дворец „Палазо Кариото“ до Бургезките градини.

Граф Кариото отиде сам на срещата с трагично овдовялата мисис Греъм, която бе облечена в морскосиня прескъпа рокля, носеше дълга огърлица от перли с диаметър шестнайсет милиметра всяка — забавляваше се как на никого не би му хрумнало, че са истински — и годежния си пръстен с най-големия диамант, който графът бе виждал някога. Очите му непрекъснато се приковаваха в него, докато разговаряха от чиста учтивост за неумолимо приближаващото събитие. Най-накрая се споразумяха, че адвокатите им ще се срещнат, за да обсъдят предложения щедър предбрачен договор в полза на Силвана, и графът се завърна вкъщи, за да заяви на жена си, че можело да бъде и по-лошо, но поне майката била истинска лейди.

Възможно най-бързо след годежа, но в рамките на благоприличието, направиха сватбата — младоженецът има делови задължения, обясни графинята на приятелките си, които кимаха с разбиране. Когато сложната римска церемония свърши, Силвана и Артър отлетяха за Индия на меден месец. Трийсет минути след като бяха заредили с гориво в Каракас, Силвана пометна. Стюардесите и медицинските помощници на борда на първа класа много се разстроиха, но пуснаха музика, за да не чуват останалите пътници болезнените й викове. В Делхи ги чакаше линейка и в продължение на три седмици тя остана в болницата „Кинг Джордж“, след което я превозиха с необходимите предпазни мерки в Питсбърг.

Тогава Силвана видя колко уверено действа Артър по време на криза и още повече се влюби в него. „Артър казва… Артър мисли… Артър иска… Артър настоява…“ бе повтаряла на майка си по телефона. Телефонните обаждания бяха зачестили и майка й, поставяйки вярно диагнозата „носталгия“, изпрати младата Нела да помогне на Силвана да се установи в семейното имение на Артър в Сюикли. Но Силвана никога не се почувства истински добре далеч от веселия шум на Рим и спокойствието на Тоскана, където бе израснала, и редовно ходеше на гости там. Два пъти годишно тя виждаше как майка й и баща й се смаляваха, отслабваха и посивяваха. Отначало се облягаше на Артър, търсейки опора и сигурност в любещите му ръце, но тези силни, мускулести, покрити с руси косми ръце умееха да принуждават, не само да прегръщат. Силвана скоро разбра, че може да прави каквото си пожелае, освен ако Артър не иска нещо друго.

Докато Силвана се възстановяваше от помятането, тя лежеше в голямото си легло и си водеше бележки за възможните начини да промени мрачната къща. Но когато една сутрин внимателно съобщи на Артър какво прави, той спря да се облича и я изгледа остро, хванал вратовръзката си в едната ръка, а иглата за нея в другата.

— Това е една от най-хубавите къщи в Пенсилвания — процеди той. — Израснал съм тук и не искам нищо да се променя. Можеш да подменяш някои неща, ако е необходимо, но никакви промени!

Силвана се опита да възрази, дори направи грешката да каже, че по-голямата част от скъпите мебели са имитация или ако не са, то са прекалено много поправяни. Артър я бе изслушал студено и обръщайки към нея леденосините си очи, без да помръдне глава, каза:

— Е, поне не са поправяни с чужди пари.

Голяма част от парите, предвидени за Силвана в предбрачния договор, бяха дадени „на заем“ за възстановяването на Палазо Кариото. Цяла седмица след това Артър не й говори. В леглото се държеше с нея така, сякаш не са ги представили един на друг. Оправиха си отношенията, но повече нищо не беше същото.