Шърли Бъзби: Игра на съдбата

— Видя ли онази рокля? И да я облече на благотворителната разпродажба на лейди Окхърст! Направо се шокирах като я видях — толкова къса! А и цветът! Най-ужасното оранжево, което някога съм виждала! И като си помислиш, че на нейната възраст — поне с пет години е по-голяма от мен, а аз вече не съм толкова млада — би трябвало да разбира.

Хестър Мандъвил едва си пое въздух, преди разгорещено да продължи:

— Не е изминала и година от смъртта на брат й Рандъл, а Атина вече се показва в такива дрехи. Според мен е твърде рано.

Това заключение би накарало една два пъти по-възрастна дама да се почувства горда, но коментарът на Хестър изгуби от моралното си въздействие, изречен с такава явна завист. Племенничката й Тес едва успя да сподави смеха си. Когато Тес видя лейди Атина, по-голямата сестра на граф Шерборн, да се носи в „цветове“ по-малко от година след траура, роклята не й се стори толкова лоша. Беше малко дръзка, вярно, но цветът беше по-скоро на старо злато, отколкото оранжево.

Поглеждайки добрата си леля, обикновено доста толерантна, с израз на нежна развеселеност, Тес измърмори:

— Но нали и ние отново започваме да се обличаме в други цветове? Не може да си забравила — продължи Тес със стегнато гърло, — че Сидни почина единадесет дни след граф Шерборн.

Одумването на дрехите на Атина Талмъдж внезапно секна, защото и двете се натъжиха.

— Тези проклети Талмъдж! — възпламени се Хестър. — Нямаше никакъв смисъл от този дуел. Направиха го напук! Рандъл знаеше, че Сидни не е добър фехтувач…

Слаба и тъжна усмивка изкриви устните на Хестър.

— Трябва да е било голям шок за графа на Шерборн, че брат ми не излезе чак такъв новак с Шпагата, за какъвто го мислеше — добави тя с дрезгав глас.

Разтреперана си пое въздух и избълва:

— Радвам се, че Сидни пръв го уби. И не ми пука, ако съм твърде сурова.

В каретата, която се клатеше към имението Мандъвил, домът на двете дами, настъпи мълчание. Обикновено това беше една приятна разходка от малкото градче Хайт, на крайбрежието Кент, обратно до имението, разпростряно на двадесет мили навътре от брега. Обикновено дамите се наслаждаваха на прекрасния октомврийски ден — небето беше синьо само с няколко облачета на хоризонта, слънцето още топлеше, дъбовите и буковите листа вече загатваха огнените цветове, които щяха да добият до месец. Но сега нито една от тях не забелязваше пейзажа — спомняха си ужасната трагедия, която разтърси из основи комфортния им живот преди няма и десет месеца.

Загледана през прозореца, Тес почувства, че очите й се пълнят със сълзи и пое дълбоко въздух, насилвайки се да не плаче. Но беше трудно! Бе обожавала чичо си. Сидни, петият барон Мандъвил, беше жизнерадостен, слънчев човек и елегантен мъж с неустоим чар. За всекиго имаше усмивка и добра дума, и въпреки че беше безразсъден комарджия, което почти разори семейството, дълбоката привързаност на Тес към него не се беше изпарила.

Майката на Тес беше починала няколко седмици след раждането й, преди двадесет и една години, а баща й — по време на лов, когато тя нямаше и четири години. Не си спомняше ясно нито един от двамата. Преди да може да осъзнае трагедията, която я е сполетяла, братът и сестрата на баща й — Сидни и Хестър — се бяха постарали да запълнят празнината, обсипвайки я с топлота и безгранична привързаност. Тес не ги приемаше съвсем като родители. Сидни беше само с дванадесет години по-голям от нея, а Хестър — със седемнадесет и сега на тридесет и осем вече беше зряла жена. Никой обаче, видял прекрасното усмихнато лице и елегантната фигура на леля й, не би отгатнал истинските й години.

Докато гледаше през прозореца на каретата, Тес въздъхна тежко. Смъртта на чичо й Сидни беше двойна трагедия — не само че изгуби мъжа, който й беше като баща, но и ужасният Авъри Мандъвил пристигна да живее в имението.

Сви устни. Всъщност не му завиждаше много за наследството; нямаше нищо против имението Мандъвил и земята да са негови и това, че с Хестър продължиха да живеят в старата си къща с негово позволение; дори не я засягаше това, че той непрекъснато отсъстваше от имението, прекарвайки времето си в къщата си в Лондон — все пак по закон те си бяха негови. Това, което я дразнеше беше настойчивото му желание да се ожени за нея.

На двадесет и една години Тес Мандъвил беше поразяващо красива млада дама. Червена коса, теменужени очи, стегнато и гъвкаво тяло — доста съблазнително. Имаше и голямо наследство от страна на майка си и подозираше, че именно това интересува Авъри, а не толкова привлекателната й външност.