Арнет Лем - Нишките на съдбата

Лондон, 1760

— Нели?

— Тук съм, лейди Сюизън — отвърна тихичко слугинята, познатият й глас проряза лондонската нощ.

— Не трябва да ме наричаш така! — изсъска Сюизън, стиснала с две ръце високия перваз на прозореца на мазето.

В тона й се долавяха страх и напрежение. Слугинята изстреля цветиста ругатня на келтски.

— Нели!

— О, да, добре.

Прислужницата бе клекнала на тротоара току над господарката си. Русите й плитки се допираха до влажния прозорец. Когато лицата им се изравниха, Нели рече:

— Мора. — Името сякаш излезе с огромна мъка от устата й. — Но не виждам защо трябва да се преструваме, когато наоколо няма никой, освен плъхове, котки и подгизнали от джин пияници.

Ръцете на Сюизън започнаха да треперят.

— Налага се да се преструваме. Ако не бъдем по-предпазливи, ще се озовем в Нюгейтския затвор в очакване да увиснем на бесилката.

Слугинята доби на мига сериозен вид и попита:

— Значи сте ги намерила?

— Да, бяха скрити в някакъв разнебитен стар сандък под каса бренди.

— Къде?

— Под стълбището на мазето.

— Проклет крадлив простак — изфуча Нели.

— Такъв е — съгласи се Сюизън и понижи глас. — Подай ръце и ще ти подам едното, но внимавай и гледай да не го одраскаш в тухлите!

— Добре, миледи.

— Нели… — започна предупредително господарката й.

Прислужницата изпълни заръчаното, но дори на слабата светлина, идваща от близката улична лампа, пръстите й изглеждаха много малки за тази задача. Сюизън усети как товарът изчезна от треперещите й ръце.

— Този е малко тежичък — промълви задъхана Нели.

— Като самите представители на клана Лохиел Камерон.

Слугинята се изхили, но звукът бе само бледа сянка на обичайната й жизнерадостност.

— Шшт!

— Вече го държа здраво и, кълна се в светиите, истински Божи дар е човек да може да го докосне отново — обяви Нели. — Ще ми подадеш ли още един?

— Ще успееш ли да носиш повече от двата? — попита, изпълнена със съмнение, Сюизън.

— Ами, не, но ако продължаваме с това темпо, ще ни трябват месеци, докато успеем да спасим всичките.

— Месеци, месеци. Няма да се върнем в Шотландия, без да си ги възвърнем всичките до един.

— Той пристигна ли?

— Още не и прислугата вече се тревожи от закъснението му.

Слугинята въздъхна с облекчение и звукът се чу отчетливо в нощта.

— Дано светците бъдат с нас, тогава може би ще успеем да ги измъкнем всичките оттук, преди да се е върнал този мръсник.

— Точно това си мисля и аз.

— Готова съм да се откажа от мечтата си за една бурна нощ с Лаклан Маккензи, за да се превърна в мишка и да се скрия в джоба ти — толкова ми се иска да присъствам на първата ти среща с онзи подъл плъх Майлс Кънингам.

— Да се надяваме, че не е чак толкова лош, колкото казва чичо Раби — прошепна Сюизън.

— Ще бъдете много предпазлива, нали, миледи? Той познава лицето ви от портрета, който му изпрати чичо ви.

— Разбира се, че ще бъда предпазлива. Честно казано, досега не съм имала никакви проблеми. Не си е направил труда да окачи портрета. Никой не подозира, че в действителност не съм слугиня, но ти трябва да си мериш думите.

— А научихте ли нещо за вашите платове? Разбрахте ли защо ни платиха такава нищожна цена? — попита Нели.

Гневът обхвана отново господарката й.

— Открих счетоводните книги на Майлс. Изглежда плаща на чичо Раби повече за платното от Страдклайд, отколкото за нашето.

— Тъпоумен глупак! Истинско чудо е, че е успял да забогатее, щом не може да различи качествения плат от боклука. Онези омразници от Страдклайд нямат право дори да се наричат тъкачи. Всяка пролет се уверяваме отново в това на панаира в Глазгоу.

— Оставям за после тревогите около намирането на нов пазар за платовете. Сега ни чака по-важна работа.

Нели изпъшка и хвърли поглед към улицата.

— О, не!

— Какво има?

Сюизън се изправи на пръсти и се опита да надникне през прозореца на мазето.

— Някой идва насам — прошепна прислужницата.

— Предполагам, че е мисис Маки. Тръгвай и ела пак след два дни.

— Да, миледи.

— Върви… и Господ да те пази, приятелко.

— Ще ме пази, Мора — отвърна слугинята, като подчерта може би малко прекалено фалшивото й име. — Света Ниниан ще се погрижи и за двете ни.

Когато Нели се отдалечи на безопасно разстояние, господарката й успя да поукроти треперенето на ръцете си. Старите метални панти изскърцаха, когато затвори прозореца. Резето изтрака гръмогласно. Сърцето думкаше в гърдите й, но младата жена си наложи да запази спокойствие. Имаше нужда от огромно търпение и предпазливост, ако искаше да доведе до успешен край опасната си мисия в Лондон и да се върне в Шотландия.