Арнет Лем - Нишките на съдбата

Куксън изохка и отвлече мислите й от Майлс и миналото. Белокосият човек пъшкаше и мяташе глава. Младият мъж изруга тихичко, а после измъкна доста страшен на вид нож от ботуша си и разряза единия крачол на пострадалия.

— Спокойно, приятелю — рече той. — Вече сме си у дома и Маки скоро ще те оправи.

Сюизън изучаваше с поглед двамата мъже. Оли Куксън беше управителят на Майлс, така както преди бе управител при баща й. За последен път го бе видяла край смъртното ложе на майка си в Абърдийн, тогава тя беше само на десет години. В деня на погребението бе видяла за последен път и Майлс Кънингам.

Ножът изтрака върху пода. Майлс се извърна и рече през рамото си:

— Изпрати Уилям да доведе лекаря и донеси бутилка бренди.

Доволна, че има възможност да излезе от стаята, младата жена постави лампата върху масата и излетя навън. Откри момчето в конюшнята.

— Мистър Куксън е ранен и трябва незабавно да извикаш лекаря.

Очите на Уилям се разшириха.

— Господарят ли го доведе?

— Да.

— Негово височество се отнася към мистър Куксън като към роднина. Така е наистина.

Коментарът му ядоса Сюизън. Нейният баща бе отгледал Майлс Кънингам, не Оли Куксън!

— Куксън няма да бъде ничий роднина, ако не тръгнеш веднага за лекаря! — рече мрачно тя.

Момчето кимна и побърза да изпълни поръката.

Докато носеше брендито, мислите й се въртяха напълно объркани. Първата й среща от десет години насам с Майлс Кънингам съвсем не бе протекла така, както си бе представяла. От тази ситуация обаче може би щеше да излезе нещо добро. Младият мъж бе прекалено угрижен и този факт бе в нейна полза, колкото по-рядко поглеждаше към нея, толкова опасността беше по-малка.

Когато влезе отново в стаята на пострадалия, Майлс оглеждаше крака на Куксън, извит в доста неестествено положение.

— Донесох брендито, сър.

Той взе бутилката, без да каже нещо. След като прилъга ранения да погълне солидно количество от алкохола, той прилепи гърлото до собствените си устни и отметна назад глава.

Гъстите му златисторуси коси се бяха изплъзнали от кожената връвчица, висяха свободно и падаха на вълни по раменете му. В профил лицето му изглеждаше по-сурово, отколкото й се бе сторило в началото. Носът му беше тънък и прав, високото му чело — гладко. Слабото сираче, с което се бе запознала още като дете в Абърдийн, се бе превърнало в мъж с опасен чар. Неволно се усмихна при спомена как Майлс следваше баща й като сянка и попиваше всяка негова дума. Онези изпълнени с обожание кафяви очи сега имаха практичен поглед, дългата и слаба като върлина юношеска фигура се бе превърнала в прекрасно мъжко тяло. „О, да — помисли си с горчивина тя, — Майлс Кънингам несъмнено е завъртял главите на момичетата във всички пристанища, които е посетил, а е бил на доста места… благодарение богатствата, които му повери баща ми.“

— Коя си ти? — попита я младият мъж, без да отделя очи от Оли Куксън.

Макар че не я гледаше, Сюизън се поклони, както си беше редно, и отвърна:

— Мора, сър. Новата прислужница.

— Какво се случи с предишната?

Младата жена й бе дала порядъчна сума, за да напусне мястото си.

— Върна се в Лийдс преди две седмици. А аз съм тук от една седмица.

Все така без да поглежда към нея, Майлс каза:

— Ти не си от Лийдс.

Тревожна тръпка премина по гръбнака й.

— Не, от Шотландия съм.

И затаи дъх.

— Дъщерята на хората, които ме осиновиха, живее в Шотландия — рече тихо той. — В Пъруикшир. Чувала ли си за Роуард касъл?

Стори й се, че долавя сантиментални нотки в гласа му, но нямаше време да разсъждава върху това. Темата за Шотландия бе много опасна. Трябваше да внимава много.

— Аз съм от Роуард, сър — отвърна тя.

Признанието привлече вниманието му. Той се обърна, за да я погледне. Младата жена се приготви за нови въпроси, в един момент дори й мина мисълта, че може да бъде разпозната. Той я огледа от горе до долу и се усмихна широко.

— Добре. Тогава значи можеш да ми кажеш как я кара сестра ми Сюизън Харпър. Тя не беше в замъка, когато я посетих миналата есен.

Сюизън изпита сладко облекчение. Майлс очевидно не подозираше — поне засега — за истинската й самоличност.

Той продължи да я оглежда. В този момент в стаята нахлуха Уилям и лекарят и това й спести задължението да отвърне нещо на коментара му. И така бе по-добре. Сега вече знаеше, че Майлс Кънингам бе не само крадец, а и лъжец. Не само, че бе посетил Роуард касъл, а и бе откраднал най-ценното, което притежаваше.