Клифърд Саймък: Куклата на съдбата

Мястото беше бяло, но в белотата му имаше нещо сдържано и пуританско, някакво безразличие, сякаш градът тук бе издигнат на такъв пиедестал, че пълзящата измет на живота не означаваше за него нищо.

И все пак, казах си, дърветата се издигат над всичко. Знаех си, че когато — следвайки в далечния космос лъч — корабът бе започнал да се спуска към пистата за приземяване, тъкмо дърветата ме бяха накарали да си помисля, че слизаме край село. Може би, бях продължил мисълта си аз, то ще прилича на онова селце в Нова Англия, което бях виждал на земята, сгушено в долината със засмения ручей и пламтящите есенни явори, накацали по хълмовете. Бях благодарен и малко учуден, че попадам на такова тихо и спокойно място, защото не можеше да има съмнение, че съществата, създали такова селище, щяха да бъдат кротки и мирни хора, които не се увличат по странните схващания и чудатите приумици, така често срещани на далечните планети.

Но това не бе село. Беше нещо, което няма нищо общо със селото. Идеята за село ми бе хрумнала заради извисените над белотата дървета. И все пак кой би очаквал да открие такива дървета, възправени над град, който сам бе така висок, че човек трябваше силно да извие глава, за да види най-високите му кули?

Градът се издигаше във въздуха направо от равното като планинска верига, лишена от всякакви предпланини. Той се бе долепил до космодрума като кръг от амфитеатрално наредени пейки край игрище. От въздуха градът бе изглеждал облян в бяла светлина, но сега вече не блестеше. Беше бял, целият бял, но някак мек и гладък — напомняше на приглушеното проблясване на скъп порцелан върху осветена със свещи маса.

Градът бе бял, космодрумът бе бял и небето бе така бледосиньо, че също изглеждаше почти бяло. Всичко бе бяло освен дърветата, които се възправяха над извисения като планина град.

Вратът ми бе започнал да се уморява от взирането нагоре към града и дърветата и сега, когато наведох глава, за да огледам пистата, видях за първи път, че там имаше и други кораби. Много други кораби, осъзнах сепнат аз — повече кораби, отколкото човек нормално би могъл да очаква и на някой от по-големите и по-натоварени аеродруми в човешката галактика. Кораби от всякакви размери и форми и всичките бели. Това е причината, казах си, да не ги забележа досега. Белотата им служеше за прикритие, защото ги сливаше с цвета на самия космодрум.

Всичко е бяло, помислих си. Цялата проклета планета е бяла. И не просто бяла, а с особена белота — онзи убит порцеланов блясък. Градът, корабите и самият космодрум бяха порцелановобели, като че ли ги е издялал някой много трудолюбив скулптор от огромен каменен блок като части от единен ваятелски ансамбъл.

Нямаше никаква дейност. Нищо не се движеше. Никой не излизаше да ни посрещне. Градът се извисяваше като мъртъв.

От някъде долетя порив на вятъра — единичен, изолиран порив, който залюля якето ми. Забелязах също, че няма прах. Нямаше прах, който да се носи от вятъра, нито хартийки, които той да подхване. Одрасках материала, от който бе изработена пистата — не останаха следи. По материала, какъвто и да беше той, нямаше прах — като че ли бе пометен и измит преди по-малко от час.

По степенките зад себе си чух шум от слизане. Спускаше се Сара Фостър и явно се затрудняваше от глупавата балистична пушка, която висеше на ремък през едното й рамо. Оръжието се поклащаше с ритъма на стъпките й, удряше се по стълбата и можеше да се заклещи между степенките.

Протегнах ръка и й помогнах да слезе, а тя се обърна веднага щом се озова долу и вдигна поглед към града. Като разглеждах класическите й черти и вълмото къдрава червена коса, отново се зачудих как може толкова красива жена да не е надарена с мекотата на лицето, която би завършила хубостта й. Тя вдигна ръка и отметна непрекъснато влизащото в очите й кичурче. Беше й непрекъснато в очите от първия миг, когато я бях видял.

— Чувствам се като мравка — оплака се тя. — То просто си седи там и ни гледа. Не усещате ли очите му?

Поклатих глава. Не бях усетил никакви очи.

— Всяка минута — добави тя — то ще вдигне крака си и ще ни смачка.

— Къде са останалите двама? — попитах я.

— Тък събира нещата, а Джордж се ослушва с оня омекнал, глупав поглед върху лицето си. Твърди, че си е вкъщи.

— О, за Бога — въздъхнах аз.

— Вие не обичате Джордж — обвини ме Сара.

— Изобщо не става дума за това — махнах с ръка аз. — Мога да не му обръщам внимание. Цялата работа ни ходи по нервите. Всичко е така безсмислено.