Клифърд Саймък: Куклата на съдбата

— Капитане, вижте! — извика Сара.

Нямаше нужда да ми вика — бях видял почти едновременно с нея. Върху светещия камък се появи сцена — далечна и мъглява като от дъното на кристалночисто море, с приглушени от дълбочината цветове, с малко разместени от вълничките по водната повърхност очертания.

Суров и тъжен пейзаж с червени земни площи, простиращи се към бледолилаво бурно небе, прорязано от червени стръмни хълмове, а на преден план диви жълти цветя. Още докато се опитвах да схвана какво е това, да определя към какъв свят принадлежи, то се промени и бе заместено от джунгла, потънала сред зелена и пурпурна изобилна растителност, изпъстрена с ярко обагрени петънца, които знаех, че са тропически цветя. Зад всичко това се криеше такава свирепост, че целият настръхнах. После и тази картина изчезна — бе се задържала само за миг, — замени се от жълта пустиня, осветена от луна и отблясъци на звезди, които придаваха сребрист оттенък на небето, ръбовете на дюните отразяваха и пречупваха лунната и звездната светлина, така че дюните приличаха на разпенени водни вълни, устремени към брега.

Пустинята не изчезна като предишните картини. Тя ни връхлетя и се взриви в лицето ми.

Под мене Добин яростно се мъчеше да ме захвърли. Аз бързо се опитах да хвана задния ръб на седлото, но заден ръб изглежда нямаше. Усетих, че политам напред и се преобръщам във въздуха.

Паднах на едното си рамо, плъзнах се по пясъка и накрая се спрях задъхан. Изправих се с мъка, изругах — или се опитах без успех да изругая, тъй като бях останал без дъх — и след като вече бях на крака, видях, че сме сами на мястото, което бяхме видели върху светещия блок.

Сара бе просната от едната ми страна, недалече Тък се мъчеше да се изправи, но расото се бе оплело около краката му, а малко зад него Джордж пълзеше по лакти и колене и скимтеше като кученце, изхвърлено от къщи в студената и враждебна нощ.

Около нас се простираше безводната пустиня, без стрък растителност, обляна от лъчите на голямата бяла луна и хиляди светещи звезди, запалени като лампи в безоблачното небе.

— Няма го! — мрънкаше Джордж, докато пълзеше. — Вече не го чувам. Загубих приятеля си.

И не само това бе загубено. Нямаше го и града, и планетата, върху която се бе издигал. Бяхме на друго място.

Това беше пътуване, казвах си, с което никога не трябваше да се захващам. През цялото време си го знаех. Не му бях вярвал, от самото начало. А за да се впуснеш в нещо, трябва наистина да вярваш в него. Всичко, което правиш, трябва да има основание.

Спомних си обаче, че всъщност нямах избор.

Бях се обвързал в мига, когато видях красотата на звездолета върху земния космодрум.

Бях се завърнал крадешком на Земята. Завърнал не е точната дума, тъй като — първо — никога не съм бил там. Но на Земята се пазеха парите ми, тя бе и убежище, докато навсякъде в космоса съм лесна плячка за всеки, който ме открие. Не че бях направил нещо кой знае колко лошо, нито вината бе изцяло моя, но имаше много хора, които бяха заложили всичко на това да ме хванат и накрая щяха да успеят, ако не достигнех убежището на Земята.

Звездолетът, който управлявах, не беше достатъчно извинение — откраднат от корабното гробище (защото той бе тъкмо такъв), закърпен и свързан с лепяща се лента и тел, — но все пак нямаше да ми трябва дълго. От него се искаше само да ме откара до Земята. Не ме беше грижа, че може и да се превърне в купчина метал, след като излезех от него. Щях да остана на Земята, щом се добера до нея.

Знаех, че земните патрулни служби ще ме търсят — не че земята я интересувах — от нейна гледна точка колкото повече, толкова по-добре. По-опасен бе патрулът, чиято задача бе да предпазва земята от завръщането на опасни типове като мене.

Така че навлязох в Слънчевата система, оставих Слънцето между себе си и Земята и се надявах, че формулата ми за придвижване е вярна и че съм пресметнал всичко добре. Набрах нормална космическа скорост, доколкото тази развалина ми позволи, а и притеглянето на Слънцето ми помогна значително, защото когато го подминах, корабът се носеше като опърлен в ада прилеп. В продължение на цял час се притеснявах, че може би преминавам прекалено наблизо. Но радиационната защита устоя, загубих само половината си скорост и ето че доближавах Земята.

След като изключих двигателите и всички останали уреди, се плъзнах покрай Венера — тя остана на не повече от осем милиона километра вляво — и се насочих към Земята.