Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Очаквах при вратата да ме посрещне робот, но бях поздравен от самата Сара Фостър. Носеше дълга зелена вечерна рокля, която ярко контрастираше с огнената и рошава коса, един кичур от която постоянно влизаше в очите й.

— Капитан Рос — подаде ми ръка тя, — много се радвам, че дойдохте. И то при толкова прибързана покана. Може би се показах прекалено припряна, но исках толкова да ви видя.

Коридорът, в който стояхме, беше висок и хладен, с бяла ламперия и излъскан до блясък под, с масивен кристален полилей на тавана. От обстановката лъхаше на богатство и на свързан със Земята благороднически род. Беше много приятно.

— Останалите са в библиотеката. Да отидем при тях — подкани ме тя.

Хвана ме под ръка и ме поведе по коридора към врата, зад която се намираше стая, твърде различна от антрето, през което бях минал. Може да е била библиотека — имаше няколко рафта с книги, — но сега изглеждаше повече като склад за ловни трофеи. Към всички стени бяха прикрепени препарирани глави, в единия край имаше шкаф с изложени ловни пушки, подът бе постлан с кожи, някои от тях заедно с главите с озъбени завинаги усти.

На столове до огромното огнище седяха двама души, единият от които стана при влизането ни. Беше висок и сух, със слабо и тъмно лице — потъмняло, помислих си аз, докато го гледах, не толкова от слънце и живот на открито, колкото от мислите в главата му. Носеше тъмнокафяво расо, вързано леко през кръста с наниз от мъниста, а на краката си имаше груби сандали.

— Капитан Рос, това е отец Тък — представи го Сара Фостър.

Той протегна кокалеста ръка:

— Официално името ми е Хюбърт Джаксън, но предпочитам отец Тък. По време на скитанията си, капитане, съм чувал много за вас.

— Много ли сте скитали? — погледнах го аз. Бях виждал такива като него и преди и те не ми бяха харесали.

— Достатъчно много — кимна той — и винаги в търсене на истината.

— До истината понякога е много трудно да се достигне — забелязах аз.

— А това, капитане — бързо добави Сара, — е Джордж Смит.

Вторият мъж също се бе изправил и бе протегнал отпуснатата си ръка към мене. Беше тантурест дребосък с някакво нечисто излъчване, а очите му бяха млечнобели.

— Както виждате — каза Смит, — аз съм съвсем сляп. Ще ме извините, че не станах веднага, когато влязохте.

Стана ми неудобно. Не беше нужно да изтъква слепотата си.

Стиснах ръката му. Беше мека и отпусната каквато изглеждаше. Той веднага се върна опипом на стола си.

— Може би ще седнете на този стол — посочи Сара. — Напитките ще дойдат веднага. Знам какво искат останалите, но…

— Ако имате малко уиски — прекъснах я аз.

Седнах на стола, който ми бе предложила, тя се настани на друг и четиримата се озовахме заедно — събрани пред високата камина, заобиколени от главите на същества от десетина различни планети.

— Забравих — обърна се тя към мен, като видя, че ги разглеждам. — Извинявайте. Вие изобщо не сте чували за мене — докато получихте бележката ми, искам да кажа.

— Извинете, мадам.

— Аз съм балистичен ловец — представи се тя с повече гордост, според мене, отколкото поводът изискваше.

Положително бе забелязала, че не разбирам.

— Използвам само балистични пушки — обясни тя. — От тези, които стрелят с куршум, изтласкан от взрив. Това е единственият спортен начин за ловуване. Необходимо е да умееш добре да си служиш с пушката, а понякога и да си смел. Ако не уцелиш жизненоважната точка върху съществото, по което стреляш, то има възможност да се нахвърли върху тебе.

— Ясно — кимнах аз. — Спортна дейност. И вие, разбира се, я владеете до съвършенство.

— Не винаги е така.

Един робот внесе напитките и ние се настанихме по-удобно с чаши в ръце.

— Имам чувството, капитане — подхвана Сара, — че на вас това не ви допада.

— Нямам никакво мнение — отвърнах аз. — Нямам данни, които биха ми позволили да оформя мнението си.

— Но вие сте убивали диви същества.

— Няколко, но никога не съм бил воден от онова, което се нарича спортен инстинкт. Понякога за храна. Друг път, за да спася живота си. — Отпих от чашата си. — Не съм поемал рискове. Служа си с лазерна пушка. Тя ги прогаря дотогава, докато не сметна, че е достатъчно.

— Тогава вие не сте спортист, капитане…

— Не съм. Аз съм — нека кажем — бях ловец на планети. А сега изглежда вече съм излязъл в пенсия.

Докато седях там, се чудех за какво е всичко това. Сигурен бях, че не ме е поканила заради компанията ми. Не подхождах нито на стаята, нито на къщата. Не повече отколкото и останалите двама гости. Каквото и да се гласеше, те двамата щяха да участват в него и мисълта, че би могло да се събера с тях не ми вдъхваше никакъв ентусиазъм.