Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Роботът на Найт?

— Роботът на Найт. Така се твърди в писмата. Самият Найт е имал същата дарба в известна малка степен. Достатъчно, за да усеща, че някой е там. Така че е поръчал да се произведе роботът.

— Робот по поръчка? Телепатичен робот?

Тя кимна.

Беше ми трудно да преглътна. Дори невъзможно. Тук ставаше нещо наистина невероятно.

— Там някъде има истина — обади се Тък. — Истина, за която ние не можем дори да се досетим. Готов съм да заложа живота си, за да отида и да видя.

— И точно това ще направите — обобщих аз. — Дори и да намерите истината…

— Ако е там някъде — тръсна глава Сара, — все някой някога ще я открие. Защо да не бъдем ние?

Огледах стаята. Главите на фантастични и свирепи същества ни се мръщеха от стените. Бяха дошли от множество далечни планети — някои от тях бях виждал, за други само ми бяха разказвали, а имаше и такива, за които не бях и чувал, дори в пиянските разкази на самотни, изтощени от космически странствания мъже, които се събираха в мрачни барове на планети, чиито имена едва ли знаеха повече от хиляда души.

Забелязах, че стените са препълнени. По тях нямаше място за повече глави. Блясъкът на ловуването и на завръщането вкъщи с още глави изглежда също замираше. Може би не само за Сара Фостър, големия ловец, но и за хората, които си мислеха, че приключенията по далечните планети й осигуряват известен престиж. Така че имаше ли по-логичен изход от впускане в друг вид лов, от донасяне вкъщи на друг вид глава, от впускане в ново и по-прекрасно приключение?

— Никой — наблегна Сара Фостър, — никой няма да научи, че сте излезли в космоса, че сте напуснали Земята. Един ден се завръщате и в същия ден някакъв човек ще отпътува. Той ще изглежда точно като вас, но няма да бъдете вие. Ще живее на Земята вместо вас, а вие ще се отправите в космоса.

— Имате ли достатъчно пари, за да уредите това? — попитах аз. — Да купите верността на такъв човек?

Тя сви рамене:

— Имам достатъчно пари, за да купя каквото и да е. А след като сме навлезли далече в космоса, какво значение би имало, че него ще го разкрият?

— Няма да има значение — отвърнах аз, — освен че бих искал и да се върна с кораба — ако той изобщо се завърне.

— Това може да се уреди — увери ме тя. — Може да се вземат мерки.

— Например ако човекът, който ще ме замества тук, на Земята, загине при нещастен случай ли?

— Не така — поклати глава тя. — С такова нещо не бихме могли да се справим. Начините да се идентифицира трупът са прекалено много.

Забелязах как не й е особено приятно, че такова просто разрешение не може да се приложи.

Целият план не ми допадаше. Не ми харесваха хората и не ми харесваше замисълът им. Мисълта да поема управлението на оня кораб и да изляза в космоса обаче не ме оставяше. Чувствах, че на Земята човек може да умре, да се задуши. Бях видял малко от нея и то ми бе харесало. Но такова нещо човек би могъл да харесва известно време, а после постепенно да го намрази. Космосът беше в кръвта ми. Ставах неспокоен, когато се откъсвах от него за по-дълго. Там имаше нещо, което ти лазеше под кожата и се превръщаше в част от самия теб. Обсипаната със звезди самота, тишината, чувството, че не си свързан с нищо, че си свободен да отидеш където пожелаеш и да си тръгнеш когато поискаш — всичко това бе част от общата картина, но не цялата. Имаше и нещо друго, за което никой човек не бе намерил име. Може би беше чувството за истина — колкото и банално да звучи.

— Намислете си хонорара — продължи Сара Фостър, — а после го удвоете. Няма да издребняваме.

— Но защо? — възкликнах аз. — Толкова малко ли значат парите за вас?

— Разбира се значат много — възрази тя, — но когато ги имаш, се научаваш, че трябва да плащаш за онова, което ти трябва. А вие ни трябвате, капитан Рос. Вие никога не сте пътували по маркираните и обозначените космически маршрути. Винаги сте били преди останалите и сте търсили своите планети. Такъв човек ще ни бъде полезен.

Един робот се показа на вратата:

— Вечерята е готова за поднасяне, госпожице Фостър.

Тя ме погледна предизвикателно.

— Ще си помисля — обещах й аз.

Но можеше да си помисля много по-сериозно, казвах си, докато стоях сред огряната от луната пустиня. Изобщо не би трябвало да тръгвам.

Смит все още пълзеше по лакти и колене и скимтеше. Слепите му бели очи отразяваха лунната светлина и блестяха като очи на ловуваща котка. Тък се мъчеше да откачи краката си от смешната си одежда, като залиташе към стенещия Смит. Какво беше това, чудех се, защо двамата бяха толкова близки приятели? Не беше хомосексуализъм, защото това би си проличало в ограничените по обем помещения на звездолета. Навярно у тях имаше някаква духовна потребност, която търсеше и откриваше другия. Смит естествено би се радвал да разполага с човек, който да се грижи за него, а Тък би могъл да смята слепеца и гласа в главата му за добро капиталовложение, но в приятелството им сигурно имаше и нещо повече. Бяха навярно двама непохватни неграмотници, които откриваха в слабостите на другия основание за взаимно съчувствие и разбирателство.