Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Прав сте — студено процеди тя, — но това не е всичко. Знаете, разбира се, че Найт е бил придружаван от робот.

— Робот на име Роскоу — кимнах аз.

— А че този робот е бил телепатичен?

— Такова нещо не съществува — възразих аз.

— Не, има го. Или по-скоро имало го е. Аз съм проучила всичко, капитане. Разполагам с техническите данни специално за този робот. И ги имах дълго преди господин Смит да се появи. А също и писмата, които Найт е пращал на някои свои приятели. У мене са може би единствените автентични документи от Найт и за онова, което е търсел. Всичко е придобито дълго преди двамата господа да се появят и е взето от място, което те не биха могли да знаят.

— Но те може би са чули…

— Не съм казвала на никого — натърти тя. — Това беше… как бихте го нарекли? Може би обикновено хоби. А може би страст. Отделни детайли, събирани от тук-там, без каквато и да е надежда някога да мога да ги съчетая. Беше толкова пленителна легенда…

— И е точно това — махнах с ръка аз. — Легенда. Изграждана в течение на годините от отлични, макар и не злонамерени лъжци. Взема се един миниатюрен факт и се вплита сред други миниатюрни факти, докато всичките преплетени миниатюрни факти, заставени привидно да си взаимодействат, стават толкова сложни, че вече няма никаква надежда да се разбере кой е истинският факт и кое е вдъхновена измислица.

— А писмата? И техническите данни специално за този робот?

— Това би било нещо друго. Ако са автентични.

— Оригиналността им е вън от всякакво съмнение. Убедила съм се сама.

— И какво се казва в писмата?

— Че е търсел нещо.

— Аз ви казах, че те всички търсят нещо. Всички до един. Някои от тях вярват, че нещата, които търсят, наистина съществуват. Други са доведени до това убеждение от хипноза. Така е било някога, така е и до днес. На този тип хора е нужно извинение за вечните им странствания. Трябва им някак да осмислят безцелното си съществувание. Влюбени са в космоса и във всички непознати светове, които лежат зад поредния хоризонт. Не съществува причина, която да ги кара да отиват там, и те го знаят, така че съчиняват някакви основания и…

— Капитане, вие не вярвате и дума от историята ми.

— Нито дума.

Нямах нищо против, ако тези двама авантюристи я поведяха в безсмислено търсене, но аз нямах намерение да взема участие в него. Признавам си обаче, че като си помислех за кораба на космодрума, чувствах изкушение. Но си знаех, че е невъзможно. Земята бе убежище, а аз се нуждаех от убежище.

— Вие не ме харесвате — намеси се отец Тък. — Аз също не харесвам вас. Но нека ви призная честно, че не съм довел слепия си другар при госпожица Фостър с мисълта за парични придобивки. Отдавна съм престанал да изпитвам подобни нужди. Единственото, което търся, е истината.

Не му отговорих. До какво би довел отговорът? Такива като него бях виждал и преди.

— Аз не мога да виждам. — Смит заговори не на нас, не дори на себе си, а на непознат човек, за когото никой не знаеше. — Никога не съм виждал. Не познавам други форми освен ония, които долавям с ръце. Мога да си представя предметите само във въображението си, но представата ми сигурно е погрешна, тъй като не познавам цветовете, макар че са ми разказвали за тях. Червеното означава нещо за вас, но за мен е безсмислено. Няма начин да се обясни цветът на човек, който не вижда. Усещане за плат, да, но няма как наистина да се опознае платът. Водата се пие, но как изглежда? Уиски в чаша с лед, но на какво прилича уискито? Ледът е твърд и гладък, а на пипане е, както казвате, студен. Той е вода, превърната в кристали и разбирам, че е бял, но какво е кристал, какво е бял?

На този свят за мене няма нищо освен пространството, което той ми осигурява и мислите на другите хора, но откъде мога да знам, че интерпретацията ми на тия мисли е правилна? А мога ли да подредя правилно фактите? От този свят на мен е дадено малко, но аз имам друг свят. — Той вдигна ръка и чукна по черепа си с пръсти. — Друг свят, тук, в главата ми. Той не е въображаем свят, а е друг свят, даден ми от друго същество. Не знам къде е това друго същество, макар и да ми е внушено, че то е много далече от нас. Това е всичко, което знам със сигурност — голямото разстояние, което ни отделя, и посоката, в която се намира.

— Значи това е идеята? — отново заговорих на Сара аз. — Той трябва да бъде компасът. Тръгваме в посоката, посочена от него, и летим непрекъснато…

— Така е — съгласи се тя. — Така е било и с Роскоу.