Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Вие вярвате много в тази линия.

— Просто не е лошо да знаем къде се намираме.

— Това може и нищо да не значи — усъмни се тя. — Може да сме попаднали тук посредством някакъв пространствено-временен парадокс и мястото, където сме, да не показва…

— Съгласен съм, но няма на какво друго да се опрем.

Помъкнах се през дюната, но ходенето никак не беше леко. Краката ми потъваха дълбоко в пясъка и непрекъснато се подхлъзвах. Всичко вървеше много бавно и с големи усилия. Малко преди да прехвърля билото, се спрях да почина и погледнах надолу. Тримата стояха там обърнати към мене. По причина, която не бих могъл да обясня, открих, че ги обичам — и тримата: противния, отпуснат глупак Смит, лъжеца Тък и Сара, Бог да я пази, с падащия кичур коса и смешната старовремска пушка. Каквито и да бяха те, все пак са хора и аз трябваше някак да ги измъкна оттук. Защото те разчитаха на мен. За тях бях човек, избродил целия космос, който се е сблъсквал с всякакви неприятности. Бях несговорчивият суров тип, който поне формално ръководеше експедицията. Бях капитанът, а в решителен момент именно от капитана се очаква да спаси положението. Горките доверчиви глупаци, помислих си — нямах и най-малката представа какво става с нас, нямах план за действие, бях уплашен, победен и отчаян като всеки от тях. Но не биваше да им го показвам. Трябваше да продължа да се преструвам, че всеки миг ще измисля нещо, което благополучно ще ни върне у дома.

Вдигнах ръка и им помахах. Опитах се да си придам весел вид, но не успях. После продължих да се влача по дюната, достигнах върха й и видях ширналата се пред мен пустиня. В която и посока да се обърнех, картината бе една и съща — вълни от еднакви дюни докъдето поглед стига, никакви открити пространства, никакви дървета, покрай които би могло да има вода, нищо освен пясъчна шир.

Плъзнах се по дюната, качих се на нова и от билото й пустинята изглеждаше все същата. Признах пред себе си, че бих могъл така цял живот да се изкачвам по дюните, без нещо да се промени. Навярно цялата идиотска планета бе пустиня. Хобитата, когато ни изхвърлиха през портите, вратата или каквото беше там, знаеха какво правят и ако целта им е била да се отърват от нас, едва ли биха могли да се справят по-добре. Защото те, или светът, който представляваха, не бяха пропуснали нищо. Бяхме примамени от лъча, принудени да слезем от кораба, който след това бе запечатан, после, без да ни се остави време да размислим или да възразим, бяхме запратени в този свят. Изхвърляне, помислих си, което е било разработено предварително.

Изкатерих се по още една дюна. Винаги има възможност, не спирах да си повтарям, в някоя от долинките между дюните да се открие нещо ценно. Може би вода, защото най-напред щяхме да почувстваме нуждата от вода. Или пътека, която би могла да ни изведе до туземско поселище, а там да открием някаква помощ, макар че изобщо не можех да си представя защо на някого би му хрумнало да живее в такова място.

Всъщност не очаквах нищо, разбира се. Сред тази ширнала се пустиня нямаше нищо, което би могло да вдъхне надежда. Но когато доближих върха на дюната — достатъчно близо, за да мога да погледна зад нея — забелязах нещо върху билото на отвъдната дюна.

Там бе заровено нещо като птича клетка. Металните й ребра просветваха под лунната и звездната светлина, приличаше на укритие, изготвено от гръдния кош на някой праисторически звяр, който е загинал върху дюната.

Свалих пушката от рамото си и я приготвих. Плъзгащият се пясък, който шепнеше под мене, ми позволи да се спусна бавно по дюната. Когато стигнах долу, вече не можех да виждам над билото на дюната, така че минах вляво и започнах отново да се изкачвам, като се привеждах, за да прикривам главата си. На пет-шест метра от върха легнах и запълзях. Когато очите ми се показаха над билото и отново видях птичата клетка, замръзнах и забих крака в пясъка, за да не се плъзна назад.

Забелязах, че под клетката има ивица от движещ се пясък и пред очите ми нови участъци от пясъка под конструкцията се освобождаваха и потичаха по склона. Сигурен бях, че клетката скоро се е приземила върху билото на дюната — смутеният от кацането още не бе се успокоил, а процепът бе съвсем пресен.

Приземяване изглеждаше странна дума, но все пак логиката ми подсказваше, че трябва да е кацнала, защото ми се струваше твърде малко вероятно някой да я е поставил там. Навярно е някакъв кораб, макар и странен кораб — не закрит, а състоящ се само от рамка. А ако е бил кораб, мислех си, трябва да е пренасял живи същества, които или са мъртви в него, или са някъде наоколо.