Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

С приближаването ни градът сякаш не растеше по размер, нито се виждаше по-ясно. Сега разбрах, че сме били много по-далече от него, отколкото ми се бе струвало в началото. Същото важеше и за аеродрума — и той ми изглеждаше по-голям.

Зад мене Тък извика:

— Капитане!

Завъртях се в седлото.

— Корабът! — пищеше Тък. — Корабът! Те му правят нещо.

И наистина беше така — които и да бяха те.

Дълговрат апарат се бе изправил до звездолета. Приличаше на бръмбар с набито, масивно тяло и дълга, нежна шия, увенчана с миниатюрна глава. От устата му излизаше насочена към кораба мъгла. При допира й с корпуса корабът ставаше бял, също като останалите кораби, подобни на погребални паметници, разположени по пистата.

Излаях сърдито, посегнах към поводите и рязко ги дръпнах. С подобен успех бих могъл да се опитам да спра и скала. Добин продължи напред.

— Обърни се — извиках му. — Върни се!

— Няма връщане, най-почитаеми сър — отвърна спокойно Добин, без дори да се е задъхал от бягането. — Няма време. Трябва да достигнем сигурността на града.

— Няма време, а? — натъртих аз, вдигнах лазерната си пушка и я насочих към земята пред нас, между ушите на Добин.

— Затворете си очите — изкрещях на останалите и натиснах спусъка до първото деление. Дори през клепките си долових блясъка от лазерната светлина, когато тя се отрази от земята. Под мене Добин отстъпи и се завъртя почти на сто и осемдесет градуса, а когато отворих очи, вече се връщахме към кораба.

— Ще причините смъртта на всички ни, лудо същество — изстена Добин. — Всички ще умрем.

Обърнах се и видях, че хобитата ни следват. Добин изглежда беше водачът и те с готовност го следваха, накъдето и да тръгне. Но зад тях нямаше никаква следа на мястото, където бе попаднал лазерният изстрел. Дори с мощността от първото деление той би трябвало да е оставил следа — би следвало допирът му да е оставил димящ кратер.

Сара яздеше с ръка върху очите си.

— Стана ли ви нещо? — попитах я.

— Луд глупак! — извика тя.

— Аз ви викнах да си затворите очите. Нормално беше да има отражение.

— Извикахте и стреляхте — възмутено каза тя. — Не ни оставихте време.

Свали ръка и примигна към мене — по дяволите, нямаше й нищо. Това просто беше още една възможност да се заяде. Тя никога не пропускаше случая.

Пред нас бръмбарът, който бе пръскал кораба, летеше през полето. Сигурно се придвижваше с колела или гъсеници, защото се носеше стремително в желанието си да се махне с протегнат напред дълъг врат.

— Моля ви, сър — обади се Добин, — просто си губим времето. Нищо не може да се направи.

— Ако чуя още една дума — заплаших го аз, — този път ще стрелям направо между ушите ви.

Достигнахме кораба, Добин започна бавно да спира, но аз не го изчаках. Скочих на земята още в движение и се затичах към кораба преди да е спрял. Макар че нямах никаква представа какво да направя.

Когато се приближих достатъчно до кораба, за да го огледам, видях, че е покрит с нещо подобно на матово стъкло. И като казвам покрит, имам предвид точно това — всеки негов сантиметър. Никъде не се виждаше метал. Изглеждаше нефункционален, като модел на кораб. Ако се смалеше, би могъл да мине за някое от звездолетчетата, продавани в магазините за домашни потреби като украшения за лавицата над камината.

Протегнах ръка и докоснах кораба — беше гладък и твърд. Не приличаше на метален и на вид, и при пипане. Чукнах го с приклада си и той звънна като камбана — звукът се понесе през полето и се отрази като ехо от стените на града.

— Какво е това, капитане? — попита Сара с несигурен глас. Това беше нейният кораб и никой нямаше право да го закача.

— Някаква твърда обвивка — отвърнах аз. — Изглежда като запечатан.

— Искате да кажете, че не можем да влезем вътре ли?

— Не знам. Ако имахме ковашки чук, би могло да го пукнем и да го обелим.

Тя направи рязко движение и пушката изведнъж се озова от гърба в ръцете й. Това трябва да й се признае — колкото и примитивна да е пушката, тя умее да си служи с нея.

Звукът от изстрела бе силен и рязък, хобитата ужасени се отдръпнаха. Но над звука от самия изстрел се чу нещо друго — пищящият неприятен преобърнат вой на рикоширащия куршум и по-ниското ехо от резониращия снежнобял кораб. Но по нищо не пролича корабът да е засегнат. Белотата му бе все така гладка — ненапукана, неопетнена, непокътната. Огромната пробивна сила на запратения срещу него метал дори не го бе вдлъбнала.