Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Поразен свалих бинокъла и го подадох на Сара:

— Просто няма да повярвате.

Тя отново се загледа в окулярите, а аз наблюдавах как конете приближават. Бяха общо осем, всичките бели и така си приличаха, че човек не можеше да ги отличи един от друг.

Сара свали бинокъла:

— Въртележка.

— Въртележка?

— Разбира се. Това са механичните приспособления, които се използват по панаири, карнавали и увеселителни паркове.

Озадачен поклатих глава:

— Никога не съм бил в увеселителен парк, в такъв увеселителен парк. Като дете имах дървено конче.

Осемте се устремиха напред и плавно спряха пред нас. Когато застанаха на място, продължиха бавно да се люлеят напред-назад.

Най-предният ни заговори, като използваше универсалния космически жаргон, който човекът бе открил, че съществува още когато бе излязъл в космоса преди двайсетина века — език, който се състоеше от термини, фрази и думи, взети от стотина езика и обединени в смесено наречие, използвано за контакт от множество различни същества.

— Ние сме хобита — започна конят. — Моето име е Добин. Дойдохме, за да ви въведем.

По него нищо не се бе помръднало. Просто си стоеше, поклащаше се леко с изправени уши, разширени ноздри и подхваната от несъществуващия вятър грива. Но аз останах някак с впечатлението, че думите му излязоха от ушите.

— Мисля, че са мили — възторжено извика Сара. И това бе типично — тя да мисли, че са мили.

Добин не й обърна внимание.

— Настояваме да побързате — подкани ни той. — За всеки от вас има кон, а четири ще вземат багажа. Разполагаме с много малко време.

Не ми се харесваше ходът на нещата, не ми се харесваше в нито едно отношение. За съжаление му се сопнах:

— Не обичаме да ни припират. Щом нямате време, можем да прекараме нощта на кораба и да дойдем утре сутринта.

— Не! Не! — яростно възрази хобито. — Това е невъзможно. Става много опасно, когато залезе слънцето. Трябва да сте се прибрали преди слънцето да е залязло.

— Защо не го послушаме? — попита Тоби, като загърна расото си. — Тук не ми харесва. Щом сега няма време, можем да се върнем и да си приберем багажа по-късно.

— Ще вземем багажа сега — намеси се Добин. — Сутринта няма да има време.

— Струва ми се — подхванах аз, — че времето много ви притеснява. Ако е така, защо просто не се обърнете и не се върнете там, откъдето сте дошли? Ние ще се погрижим за себе си.

— Капитан Рос — отсече Сара, — нямам намерение да измина пеш целия този път, щом е възможно да се язди. Мисля, че се държите глупаво.

— Може и така да е — разсърдих се аз, — но не ми се харесва нахалството на роботите, които искат да ме командват.

— Ние сме хобита — възрази Добин. — Не сме никакви роботи.

— Човешки хобита ли сте?

— Не ви разбирам.

— Направили са ви хора. Същества, които приличат много на нас.

— Не знам — отвърна Добин.

— Сигурно не знаете! — викнах аз и се обърнах към Смит. — Джордж.

Слепецът обърна подпухналото си лице към мене. Възторженият израз все още не бе го напуснал.

— Какво има, капитане?

— Когато разговаряхте с този ваш приятел, споменахте ли някога хобитата?

— Хобита? А, искате да кажете събирането на марки и…

— Не, не говоря за това. Ставало ли е дума за хобита коне?

— До този момент — отвърна слепецът — не бях чувал за тях.

— Но сте имали играчки, като сте били малък.

— Не от тези, за които си мислите — въздъхна слепецът. — Роден съм сляп. Никога не съм виждал. Играчките, каквито другите деца имаха, не бяха…

— Капитане — сърдито се обади Сара, — това е смешно. Защо са всички тези подозрения?

— Ще ви кажа — не по-малко сърдит започнах аз — и отговорът е прост…

— Знам — кимна тя. — Знам. Благодарение на подозрителността много пъти сте си спасявали живота.

— Любезна госпожо — намеси се Добин, — моля ви повярвайте, че има голяма опасност, когато слънцето залезе. Умолявам ви коленопреклонно и настоявам да дойдете с нас и при това много бързо.

— Тък — заръча Сара, — качвай се по стълбата и започвай да сваляш нещата. — После войнствено се обърна към мене: — Някакви възражения, капитане?

— Госпожице Фостър — казах й, — корабът е ваш и парите са ваши. Спектакълът се заплаща от вас.

— Подигравате ми се — разпали се тя. — Подигравахте ми се през целия път. Никога не сте ми вярвали. Вие изобщо не вярвате — в нищо.

— Докарах ви дотук — отговорих мрачно — и ще ви върна. Така се бяхме споразумели. Единственото, за което ви моля, е да не правите всичко по-трудно отколкото трябва.