Клифърд Саймък: Куклата на съдбата

— Но той ни доведе тук.

— Точно така и се надявам, че му харесва — кимнах аз.

Защото на мене не ми харесваше. Имаше нещо обезпокоително в големината, белотата и тишината тук. Нещо в това, че никой не се появи, за да ни посрещне или разпита. Нещо относно навигационния лъч, който ни бе довел до този аеродрум, а после не открихме никого. А също и дърветата. Не би трябвало да има дървета като тези — толкова големи и извисени над града.

Нещо изтрака над нас. Отец Тък се спускаше по стълбата, а Джордж Смит, задъхан от дебелината си, се измъкваше от люка. Тък му помагаше да намести несигурните си ходила върху степенките.

— Ще се подхлъзне и ще си счупи врата — забелязах аз, макар че не ме беше грижа особено, дали ще стане така.

— Държи се наистина здраво — възрази Сара, — а и Тък му помага.

Наблюдавах ги запленен как се спускат по стълбата — монахът наместваше краката на слепеца и му помагаше да намери степенката, когато се случеше да я изпусне.

Слепец, казвах си… слепец, необвързан лъжемонах и жена, обучена за големи преследвания, които са изпратени за зелен хайвер — да издирват човек, който може и да не съществува, да е само глупава легенда. Трябва да съм бил побъркан, ругаех се аз, да се захвана с такава работа.

Двамата накрая слязоха и Тък, хванал слепеца под ръка, го завъртя към града. Видях, че Сара имаше право за глупавата му усмивка. Лицето на Смит бе потънало в блаженство и имаше изражение, от което — в съчетание с впечатлението за отпуснатост и апатия — лъхаше на гадост.

Сара внимателно докосна ръката на слепеца:

— Сигурен ли си, че това е мястото, Джордж? Възможно ли е да си сбъркал?

Блаженството премина в екстаз, от който ме побиха тръпки.

— Няма грешка. — Пискливият му глас бе станал по-плътен от чувства. — Приятелят ми е тук. Чувам го, а и той ме кара да проглеждам. Усещам, едва ли не, че мога да се протегна и да го докосна.

Замахна непохватно с пухкавата си ръка сякаш се протягаше да докосне някого, но наоколо нямаше какво да се пипне. Всичко беше в ума му.

Погледнато отстрани, това беше лудост — лудост бе да се мисли, че гласовете, чувани от слепеца — не, не гласове, а само един глас, — можеше да ни преведе през хиляди светлинни години към центъра на галактиката и над него, до територия, непосещавана някога от хора или от човешки кораб, до една определена планета. В историята бяха останали имената на мнозина, които бяха чували гласове, но досега не им бе обръщано особено внимание.

— Тук има град — разказваше Сара на слепеца. — Голям бял град и дървета, по-високи от него, дървета, които се издигат на километри в небето. Ти това ли виждаш?

— Не — тръсна глава Джордж, объркан от думите й. — Не, не виждам това. Няма никакъв град и никакви дървета. — Той се закашля. — Виждам… виждам… — Опитваше се да изрази какво съзира, но накрая се отказа. Размахваше ръце, а лицето му се бе изпотило от усилието да ни каже какво вижда. — Не мога да ви кажа какво виждам — прошепна накрая. — Не мога да намеря думи. За това няма думи.

— Нещо се приближава — посочи към града отец Тък. — Не мога да разбера какво е. Само блещукане. Като че ли нещо се движи.

Погледнах към мястото, накъдето бе насочена ръката на монаха, и долових блещукането. Но това беше всичко. Нямаше нещо, което би могло наистина да се види. Някъде там, в подножието на градската стена, изглежда нещо се движеше — неуловимо преливане и просветване.

Сара гледаше през бинокъла. Сега преметна ремъка му през рамо и ми го подаде:

— Какво ще кажете, капитане?

Вдигнах го и завъртях глава бавно, докато попаднах на движението. В началото не се виждаше нищо повече от движеща се цапаница, но тя лека-полека нарасна и се разчлени. Коне? Недоумявах. Не изглеждаше особено убедително там да има коне, но на това приличаха. Бели коне, които тичат към нас — щом има коне, те, разбира се, ще бъдат бели! Но тези коне изглеждаха много смешни, с много смешни крака. Не тичаха като нормалните коне, а с шантава походка — люлееха се, докато тичаха.

С приближаването им успях да различа нови подробности. Наистина бяха коне. Оформени коне — щръкнали изправени уши, широки ноздри, извити вратове, гриви, които бяха издигнати като подети от вятър, без при това да се веят. Приличаха на диви коне, каквито някой калпав художник би нарисувал за календар, но застинали неизменно в дадената им от него поза. А краката им? Видях, че не бяха крака. Изобщо не бяха крака, а кънки. Два чифта кънки — предни и задни, подобни на поставките на дървени детски кончета. Предните бяха поставени по-натясно, за да се избегне застъпването ако конете изнесяха задните си крака по-напред.