Дмитрий Биленкин - Неумолимият пръст на съдбата

Пред всички други удоволствия Андрей Семьонович Миловидов предпочиташе едно меко кресло, кафе с овесени бисквити и тиха музика вечер. От това впрочем не следваше, че постъпките му напомняха отмерения ход на машините — ритъм, който не познаваше фантазии и нарушения. Образът на такъв един човек е абстракция, нещо като идеалния газ. Реалният Миловидов беше седнал тази вечер пред радиоприемника и въртеше насам-натам копчето за настройка на вълните.

Ува-у, вз-з, грр-р, псс-т!

Гласовете на поне десет радиостанции, вой, свистене и прашене се сливаха в кошмарна нота. Тая какофония обаче забавляваше Миловидов и той повтори своя подозрителен от психиатрично гледище опит.

Ува-у, вз-з, грр-р, псс-т!

„… Днес, двадесет и четвърти юли, в града ни пристигна футболният отбор на…“

Втръсналият му глас на говорителя от местната радиостанция едва не накара Андрей да потърси музика, но в този момент се запита: „Нима днес не е двадесет и трети?“

Беше двадесет и трети. В качеството си на касиер в спестовна каса той съвсем точно знаеше това, понеже неправилно вписаната в паричните документи дата е извор на всевъзможни неприятности и заради клиентите в този смисъл бе нужно око, да, око! Удивително е колко небрежно се отнасят хората с числата!

Но говорителят отново спомена двадесет и четвърти в смисъл на днес и Миловидов започна да слуша репортажа за хода на сенокоса, защото го заинтригува толкова упоритото повтаряне на една и съща грешка. Заинтригува го и го възмути. Това е просто безобразие, да, да, безобразие! — да се отнасят така небрежно към служебните си задължения. „Ето, влаковете също закъсняват“ — помисли Миловидов. Той чакаше какво ще стане по-нататък.

По-нататък следваше информация за зарибяването на водоемите, за новите указания на КАТ, за партидата вносни мъжки костюми, пристигнали в универмага и за това, че днес са ограбили спестовната каса на улица „Априлска“. Същата тази, в която работеше Андрей Семьонович.

„… А сега времето. Утре, двадесет и пети юли, в областта се очаква променлива облачност, без валежи. На места…“

Гласът бавно заглъхваше, сякаш притежателят му се отправяше към оня свят. Андрей нервно завъртя регулатора, но не успя да върне гласа. Нещо изпращя в етера — и толкова.

Андрей Семьонович машинално погледна часовника си. Беше осем и четвърт, а по това време, както сигурно знаеше, местната радиостанция не излъчваше никаква емисия. И внезапно Андрей се почувствува зле. Креслото под него сякаш се повдигаше и спускаше като въздушен балон.

Сутринта на двадесет и четвърти малката и не особено оживена спестовна каса на улица „Априлска“ се отвори както винаги в девет часа. Както винаги Андрей Семьонович дъхна върху очилата си, изтри ги с края на кърпичката и се приготви да приема и да дава парите. Ако се вярваше на съобщението, днес трябваше да го ограбят. Може би ще употребят и оръжие. Дори сигурно ще употребят оръжие.

Мислите на Андрей Семьонович работеха като воденични камъни на повредена мелница. Поради причини, ясни за всеки нормален човек, той още вчера изостави идеята да позвъни в милицията. По същите причини не можеше да заговори и с колегите си, а в намеците и разпитването не беше майстор. Колкото повече мислеше, толкова по-безизходно му се струваше положението. Можем ли, като знаем бъдещето, да го променим? И ако можем, то как? И какво трябва в края на краищата да стори? Той не намери отговор.

Ръцете му продължаваха да действуват независимо от главата — смяташе, изчисляваше, проверяваше, даваше, вземаше, отмяташе, подписваше… И външният свят, зад гишето, му приличаше на странен аквариум, в който се мяркаха, движеха устни, прилепваха се към стъклото все нови и нови лица. Те се сменяха в ритъма на преминаващите през пъргавите му пръсти жълти, сини, зелени, червени и лилави хартийки. Пачка след пачка, портрет сред портрет („Как могат хората да не знаят, че парите в купчинката трябва винаги да лежат в една посока?“), единадесет, дванадесет… прехвърли топчето на сметалото… седемдесет и едно минус деветнадесет — всичко това сега не минаваше през съзнанието му. Да допуснем, че той действително е узнал бъдещето. Тогава какво може да промени, ако съобщението почива на събитие, което той желаеше да премахне? Нали ако успее да предотврати едно събитие, това означава, че то няма да се случи? Че тогава как е узнал за него? А може би съществува не едно бъдеще?