Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Подобно на всеки друг автор на предговор и аз се сблъсквам с опасната, макар и слабичка вероятност някой да обърне внимание на тези редове преди или след прочитането на романа. Това е плашещо. Имам обаче и други проблеми. „Нощта на трифидите“ е продължение на „Денят на трифидите“ от Джон Уиндъм, и то създадено от друг писател. Въпрос първи — да се занимавам ли с оригинала, или да се заровя само в продължението? Въпрос втори — да бъда ли откровен в мнението си за продълженията въобще? И така нататък в същия дух…

Но който се плаши от вълците на недоволството, да не навлиза в горските дебри на писането за литература (за разлика от писането на литература).

Моят отговор на първия въпрос гласи — твърде много уважавам покойния Джон Уиндъм, за да не започна именно с неговото творчество. Британски критици го определят като създател на парадоксалния под жанр „роман на уютната катастрофа“. И именно „Денят на трифидите“ според тях е отправната точка в тези пътешествия из пост апокалиптичната Земя, където шепа оцелели обикновени хора се борят за живота си в неочаквано и потресаващо променения свят.

Кошмарни, ходещи, месоядни растения… Хората обаче не ги изтребват, защото извличат от тях всевъзможни полезни вещества. Ала ненадейно настъпва бедствието — почти цялото население на планетата ослепява след необичаен метеоритен дъжд. Малцината зрящи не само трябва да се спогодят какво общество ще градят върху развалините на предишното, но и да изтърпят терзанията на съвестта си, понеже не могат да помогнат на почти никого от обречените слепци…

А какво споделя самият Саймън Кларк за романа и за дръзкото си хрумване да напише продължение?

„Преди три години [през 1998 г. — В. 3.] пътувах във влак и в него челно се блъсна птица. Докато чакахме да оправят бъркотията, аз открих, че съм се замислил за «Денят на трифидите». Уиндъм е съчетал две коренно различни идеи. Първата — растение, което ходи, храни се с животинска плът и убива с петметровото си жило. Чудесен материал за научнофантастично повествование. Но ето че намесва втората идея. Джон Уиндъм въвежда в сюжета и апокалиптично повсеместно ослепяване на хората. Загадъчни зелени проблясъци в нощното небе лишават от зрение почти цялото човечество освен малцината оцелели, които са принудени да започнат всичко отначало. Седях в експрес, сътворен от четиристотин тона стомана, сякаш напращяла от мускули. Само че го прикова на място птичка, тежаща петдесетина грама. Толкова лесно ми беше да се възхитя на притчата, разказана от Уиндъм и разкрила крехкостта на нашата цивилизация… «Денят на трифидите» е издаден през 1951 г., когато Британия преживява своеобразна криза на средната възраст. Без съюзниците си не би могла да победи във войната срещу Хитлер. Глобалната и империя се е разпаднала. Подобно на внезапно ослепелите в книгата на Уиндъм Британия не вижда пътя пред себе си. Мъкне се с опипване през развалините на стария световен ред.

Такова е настроението на страната, която се захласва по «Денят на трифидите». В романа тя вижда метафора за своето състояние. Тази книга казва ясно на читателите си, че са загубили своето могъщество, а зловещите хищници са спотайват в собствените им задни дворове. Но през целия този разказ за епохална катастрофа сияе нишката на надеждата — човешкият дух е несломим и ще съгради нови, макар и неузнаваемо различни общества.

Докато някой с парцал в ръка премахваше остатъците от сблъсъка по предните стъкла на влака, ненадейно си помислих: «А защо да не продължа историята в „Денят на трифидите“? Да, бе… Ще ти се!»

В онзи момент начинанието ми се струваше неосъществимо, все едно се мъчех да продам на Спилбърг сценарий за филм. Но идеята ме тормозеше упорито…“

Дотук добре. Смело. Стигнахме обаче до втория въпрос: за продълженията на известни и любими книги. Веднага ще изплюя камъчето — отнасям се с предубеждение към тях. Разбира се, на теория нищо не пречи и книгата, използваща света на оригинала, да бъде интересна и смислена. Уви, в повечето случаи крайният резултат е боклук. Не искам да засягам ничии нежни чувства, затова ще посоча не литературни примери, а един кино провал. Така де — „думам ти, дъще, сещай се, снахо“… Люк Бесон засне жестоко разтърсващия филм „Никита“ с Ан Парийо и холивудските акули решиха, че гладките билярдни топки в главите на американците не биха понесли толкова пренаситено със съдържание и емоции европейско кино. И скалъпиха (за да не употребя друга, по-точна дума) „Терористката“ с Бриджит Фонда. Олеле! Като капак на всичко натресоха на зрителите скудоумния до сълзи телевизионен сериал „Никита“…