Лампата хвърляше жълто петно пред мен, нищо повече от светла точица във всепоглъщащия мрак. Но помня как си мислех, че това отлагане на зората може би не е нищо по-страшно от случайно струпване на облаци, временно закрили слънцето, които ще се разнесат не след дълго.
Спирах неведнъж и вдигах лампата над главата си, озъртах се за някого от слепците, излязъл да нагледа добитъка си в полето, без още да е узнал за падналия мрак. Не забелязах никого.
Отстрани на пътя имаше боядисани в бяло перила, по които се ориентираха слепците от селото. Бяха издялани от дърво и сложени на височината на кръста. Тук-там надписи с Брайловата азбука упътваха слепците да свърнат наляво или надясно към определена къща, кръчмата или Дома на майките. Слепците винаги опипваха перилата с лявата си ръка, за да избягнат челния сблъсък с идващ насреща съсед. Но те толкова добре се бяха приспособили към състоянието си, че вървяха пъргаво из околността, като едва плъзгаха пръсти по перилата.
Закрачих по-бързо.
В маслената лампа нямаше отражател за насочване на лъча, затова вървях насред меко сияние с размити краища. И не можех да видя какво има на повече от три-четири метра пред мен. Така малко изненадващо се натъкнах на господин Хартлоу, седнал на пейка до пътя.
Той беше прехвърлил шейсетте мъж със здраво телосложение и късо подстригана бяла коса. Преди много години бил адвокат по авторско право в Лондон.
Вдигна глава, макар че аз спрях и звукът на стъпките ми секна. Изостреният му слух сигурно долови дишането ми.
— Кой е там? — попита, сякаш налегнат от неимоверна умора.
— Дейвид Мейсън — отговорих и пристъпих към него.
— А, Дейвид… ела насам, моля те…
Протегна ръка и аз я поех. В същия миг той стисна пръстите ми с учудващо смазваща хватка.
— Какво става, Дейвид? Нещо лошо е, нали?
— Тъмно е. Навсякъде, сякаш слънцето не е изгряло.
— Тъмно. Аха… — Гласът му звучеше дрезгаво от изтощение, все едно старецът току-що бе водил най-тежката битка в живота си. — За миг се почудих… — Поклати беловласата си глава. — Питах се дали зелените светлини не са се появили пак. — Вдигна невиждащите си очи към небето. — Преди малко чух Том Аткинсън да вика… ох, ти пък не познаваш Том, нали? Потвърдих, че не го познавам.
— Той е от малцината зрящи в селото. Рибар… и един от най-големите мърморковци, които съм срещал. Все му е много топло или студено, или рибата не ще да захапе стръвта, или вятърът не духа, накъдето той иска… Ах…
Господин Хартлоу млъкна за малко. Стори ми се, че ще задреме, както си седи на пейката. Вдигнах лампата, за да го огледам по-добре, но той бе провесил глава отмаляло.
— Господин Хартлоу?
Възрастният мъж като че събра сили.
— Извинявай… Не знам какво ме прихваща тази сутрин. Налетях на живия плет, докато идвах насам. Май съм се спънал в собствените си крака. Ставам един непохватен загубеняк. Досега не се е случвало… — Той се сепна внезапно. — Да, вярно, разказвах ти за Том Аткинсън, нали? Крещеше насред улицата, че нищо не виждал. Та както ти споменах, почудих се дали зелените падащи звезди или каквито бяха там, не са се върнали… Онези проклетии, които ни отнеха зрението преди трийсет години. — Поспря да си поеме дъх. — Знаеш ли, Дейвид… — Стисна ръката ми още по-здраво и сниши глас. — Онзи страх пак ме споходи. Страхът, който ме налегна след онази нощ в градината преди толкова години. Божичко! Със съседите дори го превърнахме в малко празненство, защото разправяха, че такова нещо нямало да видим повече. — Засмя се кухо. — Нямало да видим. Много прозорливо. Защото сутринта всички бяхме слепи. Разбира се, повече не видях и семейството си, макар да бяха до мен в къщата. Но пък ги чувах как пищят. Кълна се в небесата, твърде добре ги чувах — просто… просто пищяха от паника, докато зрението им помътняваше. Пръстите на господин Хартлоу, поразхлабили хватката си по време на печалния му разказ, отново се стегнаха. Обърна незрящите си очи към мен. Знаех, че той е от отдавнашните слепци. В този миг обаче бях готов да вярвам, че не само гледа мен, но и надзърта в дълбините на душата ми.
— Дейвид… Знаеш ли, имах красива умна съпруга и две хубави дъщери — бяха на едва десет и тринайсет години. И преди три десетилетия изведнъж ослепяха… слепи като камък… Всеки ден стоях на прага на нашия дом и виках за помощ. И слушах как жена ми и децата заспиват с плач всяка вечер през следващите три месеца. Нали разбираш, свърши ни храната. Не можех да намеря още храна… — Завъртя глава. — Мразех се, Дейвид. Бях твърде слаб, за да измисля как да им помогна. Господи, как бих искал да върна часовника назад… Ще ми се да имах поне едничък шанс да сторя нещо за тях, да ги избавя от мъките…, защото… Гласът му измени.
Читать дальше