Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Пред мен лежеше тъмното тяло на кон. Животното беше мъртво, дори изстинало.

След малко зърнах чифт рибарски ботуши да се подават от тревата край пътя. Предположих, че това е Том Аткинсън — сребристите риби се бяха разпилели от кошницата. Той бе донесъл последния си улов. Трополенето се засили. Влудяващо „тип-тап-тип-тап“. Зърнах пред себе си къща и прочетох на табелата, че е пощата. Втурнах се натам и с ъгълчето на окото си забелязах чудовищен силует, който се движеше на тласъци в мрака. Гласът ми отекна в тишината, когато нахлух в сградата.

— Здравейте! Има ли някой тук?

Мълчанието потискаше като тъмнината.

Трябваше да допусна, че съм останал сам в селото. Сенките от лампата се мятаха лудешки по стените, а аз обиколих пощата и открих стаята с радиопредавателя. Седнах пред малкия апарат и го включих. След секунди лампите грейнаха в жълто през вентилационните прорези на капака. Нещо чукна по отворения прозорец над главата ми.

Използвах Брайловите указания за работа с радиостанцията вместо щит пред лицето си, скочих, затръшнах прозореца и го затворих. Най-сетне можех да отправя зов за помощ. Натиснах бутона за предаване.

— Здравейте, това е извънредно съобщение на честота девет. Кризисен щаб в Нюпорт, чувате ли ме?

Съскаха атмосферни смущения. За миг повярвах, че няма да дочакам отговор. Значи бях закъснял — островът е прегазен. Опитах отново, но от напрежение гласът ми зазвуча по-високо:

— Кризисен щаб в Нюпорт, здравейте, чувате ли ме?

— До обаждащия се на честота девет. Моля ви, освободете ефира.

Умората направо се бе просмукала в гласа на радиста. Май бе изкарал трудна нощ.

— Но аз трябва да съобщя за извънредно произшествие.

— За притъмняването ли? О, да, много ви благодаря, знаем всичко за това. — Човекът явно ме отписа като тъпанар. — Вижте какво, очаквам няколко съобщения за пожари. Честотата трябва да остане незаета. Затова ви моля — освободете ефира.

— Ама че работа! Не говорите сериозно, нали?! — креснах аз, забравил правилата за учтивост в разговори по радиото.

— Господине, разбирам, че сигурно сте разтревожен от притъмняването. Официалните указания са да кротуваме. Вероятно някакъв необичайно плътен облачен слой е закрил слънцето. Затова бъдете така любезен да изключите…

— Не… изслушайте ме! Имам друго съобщение.

— Продължавайте — неохотно се смили радистът.

— Името ми е Дейвид Мейсън, обаждам се от Байтуотър. Трябва да докладвам за проникване на трифиди.

Кратко мълчание. Смущенията пращяха в ефира. Накрая от щаба долетя глас, направо преливащ от изумление.

— Повторете, господин Мейсън. Стори ми се, че споменахте думата „трифид“.

Нещо изплющя по прозореца.

— Разбрали сте ме правилно. И докато някой не ме убеди в обратното, аз ще твърдя, че трифидите току-що са нахлули при нас.

Преди повече от двайсет години моят баща Бил Мейсън седнал зад бюрото си през една дълга снежна зима и написал искрен, дълбоко личен разказ за всичко, което го сполетяло след Голямото ослепяване и нашествието на трифидите. Сигурно вече всеки заселник познава книгата — не само на Уайт, но и на островите Сили и Нормандските острови. Размноженото на циклостил издание ин кварто веднага се разпознава по светлооранжевата си корица.

Наред с „История на една колония“ от Елспет Кери и документалните филми на Мат и Гуин Лойд, които продължават да заснемат всекидневието на заселниците, тя е неоценимо свидетелство за преместването ни в островните твърдини, когато целият свят попаднал под ужасното владичество на трифида — онова ботаническо отклонение, някога прославяно като „ходещото растение чудо“, което след броени години се превърнало в прокоба за човечеството и в негов унищожител.

Естествено прочетох спомените на моя баща още като малък. Почувствах се странно, когато преоткрих баща си като сложната личност Бил Мейсън, а не само веселия, почти винаги оптимистично настроен (макар и понякога завеян) татко, когото познавах от първия си ден.

Никога не съм и помислял, че ще напиша нещо, което може да се сравни с неговата книга. Досега писанията ми се ограничаваха до предполетни бележки, свързани с метеорологичните бюлетини, скоростта на вятъра и навигационните изчисления, надраскани върху стари пликове и опаковки от сандвичи, неведнъж украсени пищно с един-два мазни отпечатъка от пръсти. А сега се озовах до тази маса с десетина празни бележника пред мен. Почуквам устните си с молива. И челото ми се бърчи, докато умувам как, да му се не види, мога да уловя в писаното слово всички необикновени, често и кошмарни приключения, наситили живота ми от онзи съдбовен 28 май, три десетилетия след сгромолясването на цивилизацията.