Саймън Кларк: Нощта на трифидите

Да, де, грубиянско хрумване… но ако свършеше работа… е, щях да съм предоволен. Пак посегнах към работната маса. Пръстите ми хванаха тиган. Останах доволен от тежестта му и го взех. И както газът си съскаше от дюзите на печката, стоварих тигана юнашки по железните опори за съдове. Разнесе се оглушително дрънчене. Отново ударих печката. Металният звън изпълни ушите ми. При третия опит замахнах с цялата си сила и счупих дървената дръжка на тигана, но постигнах каквото исках.

От сблъсъка на двете метални повърхности изскочи една-единствена искра.

Със силен пукот, последван от „ууф“, под носа ми блъвна огнено кълбо.

Отскочих назад от парещия полъх, но миризмата на пърлено ми подсказа, че не съм бил достатъчно бърз да спася веждите си.

Изобщо не ме интересуваше. Хич не ми пукаше. Защото се случи нещо прекрасно. Виждах.

Зърнах кристално ясно мимолетното изригване на оранжево-жълти пламъци. След миг те спаднаха до четири диска от син огън, където струйките газ горяха пред дюзите си.

Не бяха никак ярки. И все пак хвърляха мъждукаща светлина в кухнята, открояваха стълбата, масата, радиоапарата… Зърнах лулата и кесийката с тютюн на господин Хартлоу, оставени на лавица до прозореца.

Още по-важно беше, че различих на стената часовника с мрачното тиктакане. За миг пак се уплаших, че очите ми погаждат номера. Ако часовникът беше верен, значи трябваше да е девет часът и десет минути.

Надникнах навън.

В този момент осъзнах, че или аз съм откачил окончателно и си въобразявам всичко това… или наистина е настъпил краят на света. Защото зад прозореца виждах само непрогледна тъмнина. Мъчителният глас на безумието не се забави с мърморенето: „Прав си, Дейвид Мейсън. Слънцето е угаснало. И започва безкрайната нощ.“

Уж се полагаше да ми олекне главозамайващо, че отново виждам, но тутакси изпаднах в пълно, вцепеняващо недоумение.

Майско утро след девет часа. Селото и околните поля трябваше да са окъпани в светлина. А имаше само кадифена чернилка. Ама къде се бе дянало това слънца?

В мозъка ми се мярна светкавично идеята, че то изобщо не е изгрявало. Дали пък през нощта някакво бедствие с космически мащаби не бе изхвърлило Земята от орбитата и? Или планетата е спряла да се върти и отсега нататък ще е обърната към светилото само с едната си страна, както и Луната неизменно показва само едната си половина на Земята?

Но това бяха прекалени фантасмагории. Такова бедствие, например забиването на комета в планетата с хиляди километри в час, би причинило огромни вълни, трусове, взривове, цепещи цели континенти. На остров Уайт обаче всичко беше мирно и тихо, както подобава на лятно утро.

В ума ми се вихреше бъркотия, защото помнех, че със събуждането си чух как хората започват работа, все едно нищо особено не се е случило. Но защо са подхванали обичайните си дела, както си е нормално? И сякаш светът не се е обърнал с главата надолу? И не е потънал в абсолютен мрак?

Сетих се за кънтящо простичкия отговор — Байтуотър беше общност на слепци. Как биха могли да узнаят, че няма светлина?

В края на краищата тя не се долавя с кожата, не се надушва, нито има вкус. Ако човек е сляп, няма начин да различи светлината от тъмнината. Е, освен ако не го огряват достатъчно силни слънчеви лъчи, за да загреят кожата му. Иначе е принуден да разчита на звъна на часовниците и думите на зрящите.

Затова слепците от Байтуотър се бяха събудили в пълен мрак и без нищо да подозират, се бяха захванали със заниманията си за деня, убедени, че той не се различава по нищо от всеки друг ден.

Зяпах чернотата зад прозореца поне три минути, после тръснах глава. Трябваше да направя нещо. Не можех да чакам с простодушната надежда, че слънцето ще се завърне изведнъж в ослепителното си величие. Първата очевидна необходимост беше да облека някакви дрехи.

Вече нищо не ми пречеше да си намеря свещ. И тази светлина — прекрасната, великолепна светлина! — същинско чудо в мрака, ми показа пътя към спалнята.

Щом се облякох, претърсих набързо къщата. Господин Хартлоу го нямаше никъде. Вероятно бе излязъл да нахрани зайците си. И май ме е сметнал за ленивец, щом хъркам сутринта, докато другите се трудят.

Смених свещта с по-ярка маслена лампа и излязох от къщата, като старателно затворих вратата зад себе си. Знаех, че моят домакин няма да ми благодари, ако пусна всички котки от махалата в кухнята му. Щом се погрижих за това, тръгнах по пътя към вътрешността на острова.