Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Саймън Кларк обаче не е хлътнал в многобройните капани, които авторите на продължения си залагат сами. Героят в книгата не е Бил Мейсън от „Денят на трифидите“, а неговият син Дейвид Мейсън. Не се е опитал и да подражава на стила на Джон Уиндъм. Пък и неговата история започва двадесет и пет години по-късно. Още по-същественото е, че е направил много сериозен опит да покаже правдиво възможното развитие на този поразен от катастрофа човешки свят.

Не е изненадващо. Роденият на 20 април 1958 г. британец Саймън Кларк е известен автор в жанра „хорър“, дори е прекалено плодовит — десет романа за някакви си осем години… Важното е, че изобщо не му липсва обиграност в писателския занаят и според мен го доказва убедително в „Нощта на трифидите“. Освен това не е чужд на фантастичното, ако ще и досега да е наблягал на свръхестествената му страна.

Естествено не бих се опитал да преразказвам романа, но пък не мога да устоя на едно свое желание — да похваля Саймън Кларк за трезвия му възглед относно неспособността на човека дори в най-критични обстоятелства да се отърси от глупостта, алчността, ограничеността, ненавистта… И все пак не е нито мизантроп, нито циник. Иначе казано, умее да върви по острието на бръснача. Няма да прекалявам. Право на читателя е да одобри или оплюе писателя и творенията му.

Накрая ще добавя откъс от едно интервю със Саймън Кларк. Думите му едва ли се нуждаят от коментар.

„Въпрос: Във вашите книги се долавя силен апокалиптичен уклон, напомнящ за Джон Уиндъм, Джон Кристофър и Хърбърт Уелс. Доколко сте повлиян от тези автори? И защо писатели и читатели се увличат толкова по произведения, описващи мрачното катастрофално бъдеще?

Отговор: Адски съм повлиян от тези хора. И много съжалявам, че силните романи за бедствия на Кристофър — «Светът през зимата» и «Смъртта на тревата», напоследък не са лесно достъпни за читателите. Дори да е странно, има нещо невероятно завладяващо в историите за рухването на цели цивилизации. Вероятно на инстинктивно равнище непрекъснато се опасяваме, че тъкмо това ще ни сполети. Поне е ясно, че медиите неуморно ни заливат с материали за затоплянето на климата, новите заразни болести, опасността от падане на голям метеорит, «ядрената зима», ужасните последствия от употребата на генетично променени храни. Може би усещаме, че страшната беда дебне зад най-близкия ъгъл, и писателите се чувстват задължени да изследват и това «какво би станало, ако…». В края на краищата, ако сме научили нещо от историята си, то е истината, че нито едно общество или цивилизация не са нито неунищожими, нито неизменни.

Въпрос: А вие смятате ли, че човечеството съсипва света… или че светът ще изтреби човечеството?

Отговор: Интересен въпрос. Хъм… Ще го кажа така: светът е саморегулиращ се, самовъзстановяващ се организъм. Човечеството би могло да унищожи себе си и същевременно да нанесе тежки рани на света, но Земята ще се изцели…“

Владимир Зарков

Минаха двайсет и пет години, откакто триста мъже, жени и деца напуснаха британските земи и създадоха убежище за оцеляване на остров Уайт.

Там във всяка библиотека и училище имат отпечатаните на пишеща машина и размножени на циклостил спомени на Уилям Мейсън за Голямото ослепяване, нашествието на трифидите и сгромолясването на цивилизацията.

Книгата съдържа малко над двеста страници във формат ин кварто и е подвързана с корици от твърд оранжев картон. В нея няма да намерите илюстрации, нито дори една-единствена снимка. Въпреки това е достатъчно ярка и жива история. Ето го последния абзац от книгата на Уилям Мейсън:

„Затова сме длъжни да смятаме, че бъдещата задача се пада само на нас. Вече ни се струва, че можем да видим пътя напред, но тепърва предстоят много работа и изследвания преди деня, когато ние, нашите деца или децата на нашите деца ще прекосим тесните проливи. Тогава ще потеглим на велик поход и ще отблъскваме трифидите все по-назад с неуморно изтребление, докато не премахнем и последния от лицето на земята, която те ни отнеха.“

Така завършва разказът на Уилям Мейсън. Оттук започва друг — в свят, който все още е покорен от страшния трифид…

Ако в девет часа през едно лятно утро е тъмно (или поне това ти подсказват очите) колкото в полунощ насред зима, значи някъде нещо се е объркало, и то твърде зле. Беше една от онези сутрини, когато мигновено се събудих бодър, свеж и готов за новия ден. Както би се изразила моята майка Джозела Мейсън, очите ми светеха, а опашката ми стърчеше.