Рей Бредбъри - Нощта

Ти си дете в малко градче. И по-точно, ти си на осем, а вече става късно. Късно за теб, свикналия да си лягаш в девет и половина; е, случва се понякога да молиш мама или тате да ти позволят да останеш и да чуеш Сам и Хенри по онова странно радио, станало така популярно през двайсет и седма година. Но най-често по това време вече си в леглото.

Навън е топла лятна нощ. Живееш в малка къща на малка уличка в покрайнините на градчето, където уличните лампи са кът. Има само един отворен магазин, на около пресечка оттук — бакалията на г-жа Сингър. В горещата вечер майка ти глади понеделнишкото пране, а ти от време на време мрънкаш за сладолед и се взираш в мрака.

Двамата с майка ти сте сами в къщата и топлата тъмнина на лятото. Накрая, точно преди да дойде време г-жа Сингър да затвори магазинчето си, майка ти най-сетне поомеква.

— Бягай за пинта сладолед и гледай да го завие добре.

Питаш дали може да получиш топка шоколадов сладолед отгоре, защото не обичаш ванилов, и майка ти се съгласява. Стискаш парите в юмрук и побягваш към бакалията, бос по топлия тротоар, под ябълки и дъбове. Градчето е толкова притихнало и отдалечено, че чуваш единствено щурците в пущинака зад горещите индигови дървета, които закриват звездите.

Шляпаш с боси крака по паважа, пресичаш улицата и заварваш г-жа Сингър да обикаля бавно из бакалията и да си тананика някаква еврейска песничка.

— Пинта сладолед ли? — казва тя. — С шоколад отгоре? Да!

Гледаш как вдига металния капак на фризера за сладолед и пълни с черпака картонената кутия с „шоколад отгоре, да!“ Даваш парите, получаваш смразяващия леден пакет, допираш го със смях до челото и бузата си и босите ти крака те понасят обратно към къщи. Зад теб светлините на самотното малко магазинче угасват, остава да трепти единствено уличната лампа на ъгъла и цялото градче сякаш е на път да заспи…

Отваряш мрежестата врата и виждаш, че майка ти продължава да глади. Изглежда сгорещена и раздразнена, но въпреки това се усмихва.

— Татко кога ще се върне от срещата на ложата? — питаш ти.

— Към единайсет и половина или дванайсет — отвръща майка ти. Отнася сладоледа в кухнята и го разделя. Дава ти специалната порция шоколад, слага малко на себе си и прибира останалото. — За Скипър и баща ти, когато си дойдат.

Скипър 1 1 Букв. „скокльо“ — Б.пр. е брат ти. По-големият ти брат. Дванадесетгодишен, здрав, червендалест, с орлов нос, светлокестеняв, доста широкоплещест за възрастта си и винаги тичащ. Позволяват му да остава до по-късно от теб. Не до много по-късно, но все пак достатъчно, за да чувства предимството да си роден първи. Тази вечер е отишъл в другия край на градчето да играе на криеница и скоро ще се върне у дома. Заедно с останалите деца часове наред е викал, тичал и клечал, изкарал си е страхотно. Скоро ще влети запъхтян и лъхащ на пот, с позеленели от тревата колене и миришещ точно на подскачане — което си е напълно естествено.

Сядаш и се наслаждаваш на сладоледа. Намираш се в сърцето на дълбоката тиха лятна вечер. Майка ти, ти самият и нощта, обгръщаща малката къща на малката уличка. Облизваш старателно лъжицата всеки път, преди да загребеш отново, майка ти прибира дъската за гладене и горещата ютия, настанява се в креслото до грамофона и се заема с десерта си.

— Ама че жега беше днес — казва тя. — И продължава да е горещо. Земята е поела цялата топлина и ще я изпуска през нощта. Не знам как ще се спи.

Седите, заслушани в лятната тишина. Тъмнината напира през всеки прозорец и врата, не се чува нито звук, защото е свършила батерията на радиото, а сте слушали всички записи на квартет Никърбокър, Ал Джонсън и Ту Блек Кроус до побъркване; затова просто седиш на дъсчения под до вратата и се взираш в това тъмно-тъмно-тъмно, притиснал нос в мрежестата врата, докато носът ти не се покрива с малки тъмни квадратчета.

— Къде ли е брат ти? — обажда се майка ти. Лъжицата й стърже по купичката. — Вече трябваше да се е прибрал. Почти девет и половина е.

— Ще си дойде — казваш ти, напълно убеден, че това ще стане. Излизаш след майка си да измиете съдовете. Всеки звук, всяко дрънчене на лъжица или чиния се усилва в знойната вечер. Мълчаливо отивате в дневната, махате покривката на дивана, разтягате го заедно и го преобразявате в двойно легло. Майка ти го застила и тупа възглавниците, за да набухнат. И докато разкопчаваш ризата си, тя казва:

— Чакай малко, Дъг.

— Защо?