Рей Бредбъри - Нощта

Дерето.

Тук и сега, долу в онази притихнала черна джунгла в краката ти, изведнъж се озовава най-голямото зло, на което си се натъквал някога. Зло, което никога не ще разбереш. Всички безименни неща са тук. Години по-късно, когато пораснеш, ще започнеш да им даваш имена, за да ги различаваш. Безсмислени думички, описващи чакащото нищо. Там долу в сгушените сенки, сред дебелите дървета и виещи се повети, витае миризмата на разложение. Тук, на това място, цивилизацията свършва, разумът отстъпва и на негово място застава универсалното зло.

Осъзнаваш, че си сам. Сам с майка ти. Ръката й трепери.

Ръката й трепери .

Вярата ти в личния ти свят е разбита на пух и прах. Усещаш как майка ти трепери. Защо? Нима тя също се колебае? Но тя е по-голяма, по-силна и по-умна от теб, нали? Нима тя също усеща онази неуловима заплаха, вървяща пипнешком в мрака, онази спотайваща се злоба там долу? Означава ли това, че порастването не означава сила? Че не можеш да се успокоиш с мисълта, че ще станеш голям? Че няма да намериш убежище през целия си живот? Че няма цитадела от плът, която да е достатъчно силна, за да удържи яростната атака на среднощните кошмари? Съмненията те заливат. Сладоледът отново оживява в гърлото ти, в стомаха, в гръбнака, в ръцете и краката ти; изведнъж усещаш мраз, сякаш си излязъл гол през декември.

Осъзнаваш, че с всички хора е така. Че всеки човек е сам за себе си. Едно цяло, единица в общество, но винаги ужасно уплашен. Както сега тук. Ако сега закрещиш, ако започнеш да пищиш за помощ, ще има ли някакво значение?

Намираш се толкова близко до дерето, че в мига на вика ти, в интервала, през който някой може да те чуе и да изтича да те намери, може да се случи какво ли не.

Мракът може да дойде бързо и да те погълне; за един смазващ и смразяващ момент всичко би свършило. Много преди зазоряване, много преди полицаите с фенерите си да обезпокоят затънтената пътека, много преди мъже с разтревожени умове да хукнат по чакъла да ти помогнат. Дори и да се намират на петстотин метра от теб и помощта наистина да съществува, само за три секунди тъмната вълна може да се надигне, да ти отнеме осемте години живот и…

Летливото усещане за самотата в живота смазва започващото ти да трепери тяло. Майка ти също е сама. Не може да потърси убежище в брака, закрилата в любовта на семейството си, не може да се обърне към Конституцията на Съединените щати или към градската полиция; точно в този миг не може да се обърне към никого и нищо, освен към собственото си сърце, където ще открие единствено неконтролируемо отвращение и желание да се страхува. В този миг това е индивидуален проблем, изискващ индивидуално решение. Трябва да приемеш, че си сам, и да продължиш оттук нататък.

Преглъщаш с мъка и се вкопчваш в нея. Господи, моля те, не позволявай да умрем, мислиш си. Не ни причинявай нищо. Ами ако след час татко се върне от събранието на ложата и завари къщата празна…?

Майка ти пристъпва напред към първобитната джунгла. Гласът ти трепери.

— Мамо. Скип е добре. Скип е добре. Добре е. Скип е добре.

Гласът на майка ти е напрегнат и писклив.

— Винаги минава оттук. Казвам му да не го прави, но тези пусти деца никога не слушат. Някоя нощ ще влезе и никога няма да излезе…

Никога няма да излезе. Това може да означава всичко. Хулигани. Престъпници. Мрак. Злополука. И най-вече — смърт. Сам във вселената.

По целия свят има милиони такива градчета. Точно толкова тъмни, толкова самотни, толкова затънтени, така изпълнени с трепет и чудеса. Пискливите звуци на минорни цигулки, това е музиката на малките градчета — градчета без светлини и с много сенки. Ах, тази тяхна огромна, изпълваща всичко самота. Техните спотаени влажни дерета. Животът е ужас, обитаващ в тях по нощите, когато здравият разум, бракът, децата и щастието са заплашени от всички страни от ужасния великан-човекоядец на име Смърт.

Гласът на майка ти се извисява в нощта.

— Скип! Скипър! — вика тя. — Скип! Скипър!

Изведнъж и двамата разбирате, че нещо не е наред. Нещо ужасно се е объркало. Напрягаш слух и откриваш какво. Щурците са спрели да свирят.

Тишината е пълна.

Никога през живота си не си се сблъсквал с такава тишина. С така пълна тишина. Защо щурците са спрели да свирят? Защо? Каква е причината? Никога досега не са го правили. Никога.

Освен. Освен…

Освен ако нещо не е на път да се случи всеки момент.

Цялото дере сякаш се напряга, стяга черните си фибри, събира сила от всички спящи околности, от мили и мили наоколо. От пропитите с роса гори, долчинки и хълмове, където кучета вдигат муцуни към луната, от всички страни наоколо огромната тишина се всмуква в един център, а ти си точно в средата му. След десет секунди нещо ще се случи. Нещо ще се случи. Щурците продължават кратката си почивка, а звездите са толкова ниско, че сякаш можеш да ги докоснеш. Безброй са, горещи и остри.