Но да пукна, ако знам защо се чувствах така. Надигнах се на лакът и огледах спалнята. Беше не просто тъмно, думата е прекалено слаба в случая. Изобщо липсваше светлина. Нищо не виждах. Никакви блещукащи звезди зад прозореца, нито сияние на лампи в отсрещна къща. Не съзирах дори своята ръка пред лицето си. Нищичко. Единствено тъма с мастилена всеобхватност.
„Стига, де — помня, че си внушавах упорито, — още е посред нощ. Събудила те е някоя котка, отприщила на глас естествените си инстинкти. Или пък старецът в съседната стая е трябвало да стане за нещо. Я пак заспивай.“ Излегнах се по гръб и затворих очи. Но нещо не беше наред. Тревожен сигнал прозвуча слабичко, но и настойчиво някъде в дълбините на съзнанието ми. Отворих очи. И отново не видях нищо.
Заслушах се, обзет от подозрения, с цялото напрежение на човек, който чува в дома си скърцането на дъсчения под от стъпките на прокрадващ се неканен гост.
Вече бях убеден, че е нощ. Не можех да се усъмня в свидетелството на очите си. Не откривах дори най-слабичко мъждукане на зората, започнало да се процежда през закрития с перде прозорец. Но в този миг най-после ме осени прозрението: долавях звуците, присъщи на лятно утро, когато слънцето би трябвало да е огряло полята на острова.
Чух чаткане от копитата на кон, подминал къщата, после и честото почукване на бастунче по настилката на пътя — някой от слепците вървеше по своя работа. Хлопваха врати на къщи. Шумеше вода в тръба. И може би най-натрапчиво беше чудесното цвърчене на бекон, пържен за закуска, придружено от своя разнасящ се примамлив аромат.
Стомахът ми тутакси изкъркори гладно. Но едновременно с тези първи притеснения на глада осъзнах, че светът някак се е объркал. Напълно.
В този миг завърши животът, какъвто го познавах през изминалите за мен двайсет и девет години. Точно в онази сряда на 28 май. Нищо вече нямаше да бъде както преди. Нямаше погребален звън на камбана, който да отбележи края. Единствено звуци, които не би трябвало — и не биха могли! — да оповестяват неуместно и странно сутринта в непрогледния мрак на нощта. Кон теглеше каруца към брега, уверено почукваха бастунчетата, с които слепците напипваха пътя си към Дома на майките, мъж весело подхвърли „довиждане“ на съпругата си, преди да се заеме с работата си за деня.
Лежах и ясно чувах всичко това. Признавам обаче, че не откривах никакъв смисъл в ставащото. Зяпах към тавана. Взирах се поне пет минути, пет измамно безкрайни минути, с надеждата, че очите ми ще свикнат с тъмата. Не свикнаха. Не виждах нищо.
Все същият мрак, сякаш са ме затворили в плътен сандък и са ме заровили дълбоко в земята.
Обземаше ме безпокойство. За секунди тревогата плъзна като нетърпим сърбеж по тялото ми и скоро не можех да понасям повече излежаването. Побързах да седна и краката ми опряха в хладния линолеум.
Аз обаче изобщо не познавах стаята, не си спомнях дори в коя посока е вратата. Попаднах тук заради случаен обрат на съдбата. Излетях с хидроплан за кратък преход от Шанклин над широката шест километра ивица искрящо море, за да стигна до Лимингтън на голямата земя и да прибера оттам една снабдителна група.
Бях сам в едномоторния самолет. След толкова години в тези подскоци от нашия остров до сушата нямаше нищо по-драматично от пътуване с каруца. Небето беше ясно, морето — спокойно и гладко — отразяваше неопетнената синева. В прекрасно настроение предвкусвах полет без никакви главоболия в чудесния летен ден.
Ала съдбата винаги дебне да препъне безгрижните хора, а последствията са комични, досадни… или гибелни.
Щом прелетях над брега на остров Уайт, една едра чайка замени земното си битие за шанса да попадне в някакъв си неин птичи рай по съвсем простичък начин — заби се в единствената перка на моята въздушна машина. Дървеното витло тутакси се пръсна на трески.
А хидроплан без перката си е годен за летене горе-долу колкото някоя тухла.
Имах късмет, че принудих машината да завърти носа си в обратната посока, докато се рееше надолу, а въздушният поток свиреше в подпорите на крилете.
Кацането, макар и напълно лишено от изящество, поне беше задоволително. Иначе казано, не потроших нищо, когато хидропланът пльосна върху водата на броени метри от брега.
По-нататък в произшествието нямаше драматични моменти. Една рибарска платноходка ме изтегли до пристан, където вързах самолета. После отидох пеша до крайбрежното селце Байтуотър и оттам съобщих по радиото новината, че ме е свалила чайка.
Читать дальше