Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Деня, когато се събудих в изпълнен с мрак свят. Същия ден, когато трифидите отново нахълтаха в нашето безопасно дотогава островно убежище.

Някои твърдят, че щом второто нашествие на трифидите съвпадна със злокобния момент, когато нощта отказа да отстъпи мястото си на деня, това не може да е случайност. Други виждат скрита ръка зад всички тези събития — може би десницата на отмъстително божество. Уви, не мога да хвърля светлина върху този въпрос. (Дано ми простите неволната шегичка.) Спомням си обаче един абзац от книгата на баща ми, в който размишлява над внезапното ослепяване на хората по света тъкмо когато безброй трифиди се изтръгнали от паркове и ферми. Той пише: „Разбира се, постоянно има съвпадения, но понякога се набиват на очи…“

Не знам дали дължа на съвпадение факта, че седя тук в свят, съвсем различен от онзи, в който израснах. Вятър, по-студен от всякога, обвява тази кула. Отново и отново призрачният вой на бурята ми напомня, че дори да нямам вродени заложби на литератор, поне разполагам с колкото си искам време, за да напиша книгата си. Затова ще опиша какво ми се случи. И ще започна със самото начало…

Детството ми мина безметежно. Израснах сред заоблените варовикови падини и тревисти хълмове на остров Уайт. Парче плодородна земя, превърнало се в остров преди някакви си шест хилядолетия, когато морското равнище се повишило и водата нахлула в долина, вече известна като пролива Солънт. Оттогава островът е приютявал праисторически ловци, римски селяни, които го нарекли Вектис, саксонски преселници, накрая и любители на отдиха сред природата от викторианската епоха, сред тях и лорд Тенисън, който възкликнал: „Въздухът по тези южни хълмове струва шест пенса халбата!“ А съвсем отскоро е дом за нас, малцината оцелели бежанци от големите острови. Изненадан съм, че помня всички тези факти от някой отдавнашен урок по история, от времето, когато господин Пинз-Уилкс толкова усърдно се мъчеше да вкара в главата ми поне малко академични премъдрости. Всъщност съм убеден, че и господин Пинз-Уилкс (който трябва вече да е в райските селения) би се изумил. Твърде ясно си спомням как от безпомощен гняв начесто обръщаше слепите си очи към тавана. За жалост умът ми задържаше историческите факти, колкото и едно сито задържа вода.

Там, в сърцевината на остров Уайт, споделях голяма къща в живописното селце Аретън (население — четирийсет и трима души) с моите майка и баща и двете ми по-малки сестри.

Щом пораснах достатъчно, започнах да се скитам из осеяните с макове ливади в търсене на „Мантун“.

Такова име дадох на моя въображаем изгубен приказен град — детска, фантазия, от която родителите ми неведнъж изпадаха в недоумение. А когато дъждът или техните наказания за неизбежните ми лудории ме затваряха в моята стая, грабвах молива с късите си пръстчета и рисувах скупчени здания, източени като бамбукови стъбла. Разбира се, когато родителите ми питаха какво съм нарисувал, аз отговарях гордо „Мантун“. Тогава въображението ми беше младо и неизчерпаемо. Забавно за мен, озадачаващо за околните.

Баща ми работеше предимно у дома в лабораторията и парниците си. Отглеждаше усърдно и грижливо трифиди, после ги нарязваше със същото старателно внимание към подробностите. Когато бях на пет-шест години, го гледах как смесва хранителни вещества, после ги разтваря във вода и храни растенията с лейка. Плъзгаше длан по листата им, както човек гали котка, а понякога им мърмореше нещо, сякаш говореше с най-близки приятели.

Дълго си представях, че той обича растенията като някаква лелеяна част от нашето семейство. Затова доста се стъписах, когато около осемгодишен научих, че търси начин да ги изтреби. Наистина смущаващо. Още повече се обърках, когато той ми каза, че иска да унищожи не само трифидите в нашите парници, а и всеки друг трифид по света. Прокарваше пръсти през красивата си прошарена коса и ми обясняваше за дефолианти, хормони на растежа, клетъчни дегенератори, инхибитори на опрашването, мутирали разновидности на трифидите с гарантирана нулева способност за размножаване! Още по-смущаващо. Абракадабра, казано по старовремски.

Тогава започвах да дърпам ръкава на лабораторната му престилка, настоявах да излезем и да ми помогне в пускането на хвърчилото. Най-често на лицето му блясваше добродушната усмивка и той обещаваше:

— Дай ми още десет минутки и ще се срещнем на хълма.

Всичко това би трябвало поне да намекне на баща ми какво ме очаква в бъдеще. А именно — никаква схватливост в ботаниката (още по-явна заради пълната липса на интерес у мен) заедно с нежеланието за академични занимания означаваха, че е крайно съмнително да тръгна по неговите стъпки.