Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Има ли друго, Мейсън?

— Ъ-ъ, жилото е отровно. Смъртоносно е, ако удари по незащитената кожа на мъж или жена.

— Всъщност може да поваля и крави, и коне. Още някой бисер на мъдростта, Мейсън?

Долавях, че господин Пинз-Уилкс не е особено възхитен от рецитацията ми. Аз пък вече пристъпвах неловко от крак на крак.

— Мейсън, би могъл да започнеш с произхода на растението. В края на краищата съществувало ли е то, когато император Клавдий завладял Британските острови през 43 година след Христа? Бихме ли могли да дадем воля на въображението си и да си представим, че откриването му е заело първите страници на римския „Acta Diurna“?

— Не, сър.

— Или то е попаднало на нашата планета от открития космос, като може би се е повозило в опашката на някоя комета?

— Не, сър. Ъ-ъ… Предполага се, че трифидите са били създадени от учени в Русия след… ъ-ъ, Втората световна война, сър.

— Правилно, Мейсън. Хибрид, сътворен от множество различни видове. Но споменавал ли съм някога Ур 1 1 Името Ур и мънкането „ъ-ъ…“ се произнасят еднакво на английски. — Бел. прев. , древния шумерски град в Ирак, който процъфтявал две хилядолетия и половина преди раждането на Христос?

— Сър? — обърках се аз.

— Сетих се, защото ти толкова обичаш да изпъстряш речта си с името Ур, че се зачудих дали не си намислил да проучиш задълбочено и усърдно историята на легендарния шумерски град.

Оплетох се още по-зле. Прословутото остроумие на директора на училището често беше толкова неразгадаемо, колкото и ехидно.

Както вече споменах, ботаниката беше слабо, твърде слабо място в моя бездруго не чак толкова блестящ списък от академични постижения. В подобни моменти директорът неведнъж посочваше безпогрешно с бялото си бастунче някое момче, което изобщо не виждаше. Молеше далеч по-схватливия ми съученик да продължи. И момчето препускаше уверено по фактите.

— Трифидът, развива за около две години подобното на бич жило, с което може да порази жертва на три до пет метра от себе си. Жилото обикновено е смъртоносно за хората, освен, ако със спринцовка не бъде впръсната противоотрова в каротидната артерия. Най-голямата особеност на трифида в сравнение с останалите растения не е фактът, че е месояден — мухоловката се храни почти по същия начин, — а способността му да ходи. Премества се чрез трите израстъка с тъпи краища в долната си част. Отначало погрешно се смятало, че те са корени. Израстъците крепят основното тяло на растението и го издигат на около трийсет сантиметра от земята. То ходи досущ като човек с патерици. Два от затъпените крака се плъзгат, после цялото растение се затътря напред, щом задният крак се изравни с тях. На всяка крачка стъблото се клатушка силно напред-назад. Според израза на специалиста по трифидите Уилям Мейсън „човек може да го хване морска болест, докато гледа“. Движението е неравномерно и на тласъци, но растението е способно да се придвижва със скоростта на пешеходец.

— Отлично, Мериуедър. Отлично. Има ли друго за отбелязване?

— От трифидите извличаме масло, което може да се използва в производството на някои храни, а след рафиниране — да служи като гориво за двигатели. От тях добиваме суровини за пластмаси и разнообразни лекарства. Използваме влакната им за направата на въжета, а със сухите остатъци от обработените растения, смлени на питки, храним добитъка.

— Много добре.

— Растението може да издава тракащ звук, като удря с малки пръчковидни израстъци по стъблото си. Уилям Мейсън допуска, че така може би общуват помежду си, но засега няма доказателства за това.

— Превъзходно, Мериуедър. Седни, моля те. А сега — история, благородната история…

Понякога се дразнех, като чувах, че цитират баща ми, все едно е някой отдавна мъртъв учен. Но неведнъж, докато схватливите ученици сбито повтаряха научените уроци, погледът ми се отклоняваше към прозореца и аз се зазяпвах мечтателно в облаците, реещи се в наситено синьото небе с лекотата на перца. Представях си, че седя уютно в кабината на самолет и слушам сладкото бръмчене на двата двигателя „Мърлин“, усещам вибрациите на тези туптящи цилиндри да се предават през лоста за управление и да гъделичкат дланта ми. Да. Приключенията бяха в кръвта ми.

И както винаги, сънищата наяве ме отвеждаха далеч от класната стая, в свят отвъд нашия безопасен, но толкова обикновен островен дом.

Щом споменах за родния дом, може би ще е интересно за онзи, който се случи да прочете това писание, да научи нещо за островната ни общност. Когато семейството ми дойде на остров Уайт преди около двайсет и пет години след драматичното бягство от Шърнинг в гъмжащата от трифиди Англия, населението наброяваше едва няколкостотин души.