Шърли Бъзби - Сърце за продан

— Но имаш твърдото намерение да му дадеш един урок, нали?

— Може би, но въпреки това нямам нужда от свидетел как съм действал според всички правила на изкуството.

— Знам, но искам да присъствам!

— Ужасен малък дивак!

— Не съм по-див от теб. Моля те, Морган, вземи ме с теб! Обещавам, че няма да ти преча. Знаеш, че съм много разумен за възрастта си. Татко казва, че се държа много добре. Вземи ме!

Морган се поколеба. Бе трудно да устои на молбите на Доминик, но когато се сети какви опасности крие град като Ню Орлиънс за толкова любознателно момче като младия му брат, той поклати глава:

— Следващия път, обещавам ти. Това пътуване е планирано от седмици и ти знаеш, че не отивам в Ню Орлиънс, за да се забавлявам. Три четвърти от времето ще се затворя с агентите по недвижими имоти. Вечер трябва да се разправям с испанските чиновници, за да уредя търговските договори… Ще се отегчаваш. А колкото до Ашли — това е работа, която ще ми отнеме само няколко минути. Какво ще правиш през останалото време?

— Ще си намеря някакво развлечение.

— Ето точно затова предпочитам да останеш тук — измърмори Морган под носа си. — Хайде да отидем да видим този прочут жребец, който съседът е обявил за продан.

Тъй като конете бяха голямата страст на Доминик, той побърза да последва по-големия си брат. Пътуването до Ню Орлиънс моментално излетя от главата му и те прекараха заедно цялата сутрин. За голяма радост на Доминик Морган реши да купи жребеца.

— Казвах ти, че за конюшните ти трябва такъв кон — радваше се Доминик.

До вечерта темата за Ню Орлиънс остана на заден план.

Бе късно. Повечето от членовете на семейството се бяха оттеглили. Морган и баща му се настаниха на верандата, за да изпушат последната си пура преди лягане. Внезапно Матю попита:

— Зная, че ще опиташ да сключиш търговско споразумение с испанците? Възнамеряваш ли да посетиш бившия ни губернатор Гайозо?

— Защо не? Той познава семейството ни и знае, че докато притежавам Таузенд Оукс, съм зависим от испанците. Приемали сме го в Боньор, докато беше губернатор на Начес. Няма да е така, сякаш го виждам за пръв път.

Матю дръпна дълбоко от пурата си, преди да подхвърли:

— Сега той е губернатор на Ню Орлиънс. Не смяташ ли, че ще опита да те подмами да шпионираш за Испания?

Възможно е, ако му дам да разбере, че имам известна склонност да приема. А случаят не е такъв. Аз не съм Уилкинсън, татко!

— В името на Бога, не говори по този начин! — измърмори Матю. — Зная, че се носят слухове за някои сделки между генерала и испанците, но никой не е могъл да го докаже. Ще направиш по-добре, ако си държиш езика зад зъбите. Иначе генерал Уилкинсън може да се почувства задължен да защити честта си, която толкова често провъзгласява за образец. Морган се усмихна.

— Не се страхувам от Уилкинсън, татко. Дори не мисля, че е човек, който би ми предложил дуел. Знае, че няма да проявя снизхождение, ще приема предизвикателството и ще го победя. Впрочем ако се понапъна малко, ще успея да докажа, че нашият генерал наистина е шпионин на служба у испанците. Забравяте, че Филип Нолън е от нашите приятели.

— Никога не съм харесвал това момче — не само заради отношенията му с Уилкинсън, но и за начина, по който си изкарва хляба. Да ловиш мустанги в испанска територия — какъв занаят!

— Все пак е десет пъти по-почтен от начина, по който Уилкинсън изкарва своя — сухо възрази Морган.

— Хм-м… може би си прав. Поне Гайозо е почтен човек. И е по-добре да имаш работа с него, отколкото с Уилкинсън.

— Точно така, само че вероятно Уилкинсън е по-отстъпчив. Нужно е единствено да му предложа достатъчно натъпкан плик и всичко ще бъде уредено. Докато при Гайозо този номер не винаги минава.

— Мислиш ли, че ще срещнеш трудности? Страшно се нуждаем от този кей, от складовете. Без тях ще имаме ужасно много проблеми.

Морган въздъхна, защото напълно осъзнаваше сериозността на нещата. Ню Орлиънс бе единственото пристанище за превоз на техните стоки. И ако испанците не им разрешаха да го използват, памукът им, индигото и кожите щяха да изгубят цялата си стойност. Подписаният в Сан Лоренцо през 1786 година договор между Испания и младите Американски Щати гарантираше на американците правото да използват Мисисипи три години. Но този период скоро щеше да изтече.

Заплахата, че испанците могат всеки момент да анулират договора, тревожеше всички — всяка сделка водеше до договаряне с чиновниците за място и бе направо кошмарна. Като че ли непрекъснато някаква нова ръка се протягаше, за да пъхне в джоба си шепа злато, преди да даде необходимото разрешение.