Шърли Бъзби - Сърце за продан

Няколко минути по-късно те седяха под сянката на старата смокиня, която растеше в покрития с плочки двор. Отпиваха от студената лимонада и хрускаха пралините, донесени от кухнята. Внезапно Леони се изправи.

— Тази вечер ще го проследя — заяви решително тя.

— Дядо си ли? — учуди се Ивет. — Но защо? Какво можеш да направиш?

— Още не знам — призна чистосърдечно Леони. — Но повече не мога да допускам да прави каквото си ще. Трябва да намеря някакъв начин, за да му попреча да пропилява и малкото пари, които са ни останали.

— Все пак не можеш да се превърнеш в негова сянка. Всичко може да ти се случи. Той посещава места, за които ти изобщо не бива да подозираш, че съществуват. Винаги тръгва през нощта. Не можеш да скиташ из улиците на Ню Орлиънс съвсем сама нощем. Опасно е. Все пак помисли до какво може да доведе тази безумна постъпка.

— Ще открия някакъв начин. Трябва? — повтори Леони с тон, който не търпеше възражение.

Ивет напразно се опитваше да я разубеди — Леони остана непреклонна. Като видя, че нищо не може да я откаже от плана й, Ивет се вбеси.

— Имаш същия характер като на дядо си — отчаяно извика тя. — Такъв инат си! Същата егоистка като него.

— Не — отговори Леони. — Толкова упорита — може би, но със сигурност не съм егоистка.

— Отлично! Прави, каквото щеш! — тросна се Ивет. — В крайна сметка това въобще не ме засяга.

Тя скочи и възмутено се завъртя на пети.

Леони си даваше сметка за опасностите, на които се излага, и не се сърдеше на Ивет за избухването. „Трябва да опитам — каза си тя. — Не можем да си позволим да трупаме още дългове.“

Тя смени роклята си. След като възнамеряваше да се крие в сенките на къщата на губернатора, един по-тъмен тоалет би бил по-подходящ. За нещастие избраната кафява рокля, както и по-голямата част от дрехите й, беше прекалено тясна. Леони имаше чувството, че ако си поеме дълбоко дъх, гърдите й ще изскочат от корсажа.

Младите момичета от Ню Орлиънс имаха навика да ходят боси по прашните улици на града. А когато пристигнеха на желаното място, прислугата измиваше краката им и те обуваха копринените си чорапи и сатенените пантофки, за да танцуват цяла нощ. Леони изобщо не смяташе да танцува, но сметна за благоразумно да тръгне боса, тъй като след силната буря предишната нощ улиците бяха покрити с кал.

Леони отгатна, че след разговора им дядо й ще отиде да удави гнева си в алкохол. Той точно така и постъпи.

Клод излезе няколко часа след залез слънце, облечен както винаги елегантно, но настроението му бе обезпокояващо. Конякът му даваше смелост. Дължеше пари на всички — доставчиците започваха да правят кисели физиономии, а дори преданият му шивач бе намекнал, че е по-добре да плати част от сметката си. Но тази вечер Клод беше изпълнен с увереност — скоро техните премеждия щяха да свършат. Леони го дебнеше зад завесите. Цялото същество на Клод излъчваше решителност.

Леони знаеше, че дядо й ще се отправи към къщата на губернатора на улица „Тулуза“, която бе близо до тяхната. От излизането на дядо й изтекоха няколко часа и тя реши да се измъкне навън. Изпитваше лек страх от тъмните улици. Единствено малките газови лампи, закачени на стълбовете по заповед на барон дьо Каронделе — предшественика на Гайозо — разпръсваха слаба светлина. За щастие кварталът бе изискан и се посещаваше от почтени хора. Така че Леони пристигна безпрепятствено до къщата на губернатора.

Леони не влезе през широката порта както Клод. Тя заобиколи къщата и потърси друг място да влезе. Шмугна се в конюшнята, промъкна се между неспокойните коне и стигна до врата, която извеждаше в малък двор.

Леони въздъхна с облекчение, когато пристигна благополучно. Несъзнателно стисна в шепа златното кръстче от майка си. Ами ако някой я откриеше в двора на губернатора да се спотайва като престъпник? Не, без пораженчески мисли! Тя се овладя и се отправи към къщата, като притичваше покрай стените.

Дворът на губернатора не бе обширен, сравнен с този на Сент-Андре, но за сметка на това сградата бе три пъти по-просторна от тяхната. Бе едноетажна и приличаше на удобна страноприемница, чиито многобройни врати излизаха на дълга тераса. Леони усети как гърлото й се свива. Как да намери стаята, в която дядо и играеше? И да допуснем, че я открие, какво да прави после?

Тя се колебаеше объркана. Дали да не се откаже? Да се върне у дома и да се признае за победена? Не, в никакъв случай. Нямаше да се откаже, без поне да е опитала нещо. Но какво? Ето това беше проблемът.