Шърли Бъзби - Сърце за продан

Въпреки присъствието на генерала вечерята бе приятна. Уилкинсън умееше да разказва забавно, а Сент-Андре — дори и пиян — бе приятен компаньон. Все пак Морган на драго сърце би се оттеглил още в полунощ, но нямаше как да се измъкне, без да обиди присъстващите. Тримата му събеседници бяха доста по-възрастни от него и между тях почти нямаше общи теми за разговор.

Съжаляваше, че не е отседнал при приятеля си Джейсън Савидж, чийто начин на живот му допадаше повече. Двамата бяха бивши възпитаници на колежа Хароу. Разликата във възрастта им бе само година и Морган със сигурност би се чувствал при него като у дома си. Още утре щеше да съчини някакво прилично извинение, да се сбогува с губернатора и да се отправи към плантацията на Джейсън, каквото всъщност беше и първоначалното му намерение.

Стенният часовник отброи два удара. Морган едва сдържа прозявката си и погледна със съжаление Сент-Андре, чиято глава се килкаше над картите.

Той рязко се изправи.

— Съжалявам, че съм първият, който напуска играта — каза той, — но ще отида да си легна. А ми сте струва, че господин Сент-Андре изпитва същата необходимост.

Като чу името си, Клод се сепна. Той изгледа младия мъж, като неразбиращо премигваше. В замъгления му от алкохола мозък се прокрадна неясната мисъл, че има да казва нещо изключително важно на този млад човек. Но какво? Не можеше да си спомни. Стана и се облегна на масата, за да не падне. Измърмори някакви благодарствени думи за прекрасната вечер, като си повтаряше, че утре непременно ще говори с господин Слейд. Единственото, което си спомняше, беше, че въпросът е важен.

Гайозо се усмихна по-приятелски от всякога и позвъни. Нареди на появилия се прислужник да уведоми слугите на господин Сент-Андре, че техният господар е готов да тръгват. Клод, както толкова често му се случваше, излезе, подкрепян от двама негри.

— Чудя се как търпите подобни личности, Мануел — подметна Уилкинсън след тръгването на Клод. — Все пак имате възможност да приемате по-почтени хора от този нещастник.

Гайозо се усмихна още по-широко.

— Може би, amigo, може би, но навремето господин Сент-Андре бе играч от висока класа и все още ми доставя удоволствие да го побеждавам на карти.

Той погали с ръка купчината полици и иронично добави.

— Все още му се случва да печели… но много рядко.

Уилкинсън кимна с разбиране, а Моргън потисна гримасата си на погнуса.

— Е добре, господа, пожелавам ви лека нощ — каза той учтиво. — Очарован съм, че ви срещнах, генерале, и се надявам, че ще се видим отново, докато съм в Ню Орлиънс.

— Със сигурност, момчето ми — отговори Уилкинсън. — Следващия път ще ми разкажете новините от Начес.

— Може би вечерта не бе особено забавна за вас — намеси се Гайозо, — но мога да уредя да наваксате това през останалата част от нощта — добави той и съучастнически му намигна. — Може би една хубава жена, която да стопли леглото ви…

Морган бързаше да остави двамата мъже, затова измърмори някакъв отговор, който не означаваше нито отказ, нито съгласие. Губернаторът избухна в смях.

— Вие сте много тактичен, amigo — засия той. — Все пак мисля, че ще ви изпратя някакво развлечение за тази нощ…

Морган се сбогува и излезе, като се чудеше дали да се възползва от предложението на губернатора. Хм! Щеше да си помисли. Спеше му се. Най-вероятно бе жената, ако дойде, да го завари дълбоко заспал, но не бе напълно убеден в това.

В стаята, която Морган току-що бе напуснал, се възцари враждебна тишина. После Гайозо отпи глътка коняк и нападна.

— Е добре, amigo, сега сме сами и е време за сериозен разговор.

— Така ли смятате? — попита предпазливо Уилкинсън.

Учтивата усмивка на Гайозо се стопи и той удари с юмрук по масата, без да се старае да прикрие недоволството си.

— Отлично знаете това, amigo. Забравяте, че моята родина ви плаща за предоставяните сведения. А вие се опитахте да ни преметнете, като изпратихте вашето протеже Нолън да ни шпионира на собствената ни територия. Искам обяснение.

Шумът от стоварилия се върху масата юмрук стресна Леони, която придремваше на моменти. Тя подскочи и погледна в стаята. Когато установи, че при губернатора е останал само още един гост, тя въздъхна с облекчение. Бе проспала тръгването на дядо й и на другия играч. Потърси с очи скъпоценните полици и когато о зърна струпаната до губернатора купчина, сърцето й учестено заби. Възможно най-бързо трябваше да открие някакъв начин да се добере до тях и да ги задигне така, че да не я заловят.