Мишел Жори - Празникът на промяната

Поклонниците от Силбоа за няколко минути се превърнаха във войници и без никакъв ред и дисциплина се пръснаха по пътя, поляните и горичките. По дяволите редът и дисциплината!

Не се страхуват. Говорят сериозно, целуват се, стискат ръцете си. Носят пушките си с уважение и нежност. Галят прикладите и фигурките на края на дулата. От време на време поглеждат към небето, където скоро ще се появят въздушните кораби на Г. Ю. Готови са. Инстинктивно знаят, че предстоящата битка ще бъде неравна. Вътрешна битка, в която врагът няма никакъв шанс. Знаят, че ще удържат най-голямата победа на всички времена над глупавия звяр, защото никога няма да престанат да вярват във висшата сила, която представляват.

Боро сънува жена, която измъчваха. Действието ставаше много време след нашествието. Може би десетина години. Момичето бе от Вариана, въпреки че Вариана не съществуваше. Палачите искаха да я накарат да признае, че пушките за миражи са просто парчета дърво, без никаква сила, жалка пародия на ловните или военните пушки, издялкани от шизофреници, неспособни да различат бълнуването от действителността. Младата жена бе на края на силите си. Скоро щеше да престане да се бори. Щеше да признае всичко, което искаха. Но това бе без значение — дълбоко в душата си щеше да запази убеждението, че дървените пушки са непобедими.

С иронична усмивка на нежните си устни Сия Тарас си помисли, че никога няма да стане маранка. Твърде е късно… Всички жители на Вариана щяха да станат маранци. Щеше да бъде маранец сред милиони други — така бе по-добре. Един ден цялата планета щеше да стане Мара. Мара, далечният град — все така далечен, но във времето, не в пространството. Планетата Мара! Мъжете и жените на Вариана щяха да поемат здраво в ръце съдбините си. Всеки щеше да бъде едновременно помагач и носач на маски, предан и играч на роли, мечтател и плащател, решител и небесен певец, поставач на камъни и търсач на неща… Всички щяха да бъдат пълноценни и свободни човешки същества. Ето че иде последната промяна. Наближава времето на Мара.

Някой хвана Сия за ръката — нисък, мускулест и много красив негър на трийсетина години.

— Харесваш ми — каза той. — Ела! Сия избухна в смях, но го последва.

— Казвам се Судан Боро — каза мъжът. Отведе я към поляните, където поклонниците се събираха в шумна и весела тълпа.

— Мислиш ли, че ще имаме време? — попита Сия.

— Време ли?

Вместо отговор я положи на тревата. Сия се почувства безкрайно млада. Сграбчи Судан Боро и го събори до себе си на земята. С ръка между бедрата й, той я притисна към себе си и започна да я съблича.

— Ще имаме време да се любим. Ще се променим заедно, в момента на удоволствието!

— Кой реши това? — попита тя, смеейки се, като продължаваше да се съпротивлява.

— Аз — отговори младият мъж. — Аз съм най-великият решител на света. Не го ли знаеше?

Докато проникваше в Лайна, Сол Вали изпадна в някаква трескава лудост. Около тях, на влажната трева, стотици изпънати, сплетени, омотани, гърчещи се, кръстосани тела празнуваха едновременно любовта и войната. Вълна от луда страст, понесена от задъханите въздишки, от песните и хриповете, виковете и призивите, бушуваше като тайфун между съвъкуплените за върховна промяна поклонници.

С младежка пламенност Сол облада Лайна. Мислеше, че отдавна е неспособен на подобни подвизи. Често му казваха, че празникът събужда силата на мъжа и чувствеността на жената и ги въздига до непознати върхове. Сол вярваше само отчасти, но ето че сега изведнъж се оказа по-силен от когото и да било. Благодаря, Алтаире!

Лайна стенеше под неговите силни движения и се опитваше да го привлече към себе си. Той се съпротивляваше. Искаше да я владее не за да се почувства повече мъж, а за да й достави по-голямо удоволствие и за да вижда промененото й лице, блестящите й от сълзи очи, голите й гърди с щръкнали зърна, все още влажни от собствената му слюнка. Беше много красива. Жената, която обичаш, винаги е красива… Сол бе срещнал Лайна преди половин час и вече я обичаше, както не бе обичал никога досега, както се обича само в деня на празника.

Под ласките на Белксан Абдан Юру усещаше как се ражда и умира, отново се ражда, изживява обратно живота си, всяка секунда стига до безкрайността и пак се връща. Много далеч, високо в небето, виждаше да блести едно оранжево слънце над една друга земя. Ласките й бяха като струя студена вода в зажадняло гърло.

Дългите златисти коси на Белксан изглеждаха още по-руси върху почти черната кожа на Абдан Юру. Те се разпиляваха по раменете и бялата гръд на младата жена. Абдан ги усещаше под устните си всеки път, когато искаше да захапе връхчетата на гърдите й.