Мишел Жори - Празникът на промяната

Пет пари не давам за Основателя и митовете — каза тя. — Ще се променям и съм щастлива!

— Бих искал да знам как се казвате?!—попита Ослобо.

Боро, Лайна и Йемeна се представиха.

— Не вървете толкова бързо! — помоли Ослобо. — Мъчи ме ревматизъм, трудно вървя и затова губя всичките си спътници един след друг. Сам съм и се страхувам от промяната. Вече съм на седемдесет и една години — твърде стар, за да се променям. Трябваше да си остана вкъщи.

— Човек може да се променя на всяка възраст — каза Боро. Не трябва да се отказват подаръците на живота, а промяната е точно това, повярвай ми. Ще се подмладиш. Между другото не бих ти дал седемдесет и една години. Всичките ти страдания ще изчезнат, поне за известно време. И половите ти способности ще бъдат пълноценно възстановени, поне за известно време. Ще бъдеш щастлив както никога не си бил, поне за известно време. Ето защо промяната е празник. Така пожела да бъде Ослобо Маслорово. Няма никакво значение дали някога е съществувал. Какво мислите за това всички вие?

Щастлива съм повтори Йемена. — И съм само на двайсет и шест години!

— Промяната не е самоцел — добави Лайна. — Но все пак е едно хубаво приключение. Съжалявам, че този път няма да участвам.

Малката групичка сега съобразяваше крачката си с Ослобо Абдан и много поклонници, които вървяха по-бързо, ги задминаваха. Спря ги помагач и попита дали биха искали да работят едни ден по ремонта на пътя с бригада от мъже и жени, които се връщаха от Силбоа. Отивате на празника на промяната — каза им той. Не дължите нищо на кралицата и можете да продължите съвсем спокойно. Но от друга страна — справедливо е поклонниците да поддържат пътя за Силбоа, Понеже ми се струва, че не бързате… Нека тези, които могат и желаят, да дойдат с нас!

Без да се наговарят, Боро и Лайна последваха помагача към строежа. Йемена се поколеба.

— Бързам да стигна в Силбоа — каза тя на мъдреца от Юдерна. Усещам, че промяната ми се ускорява.

— Върви — каза Абдан. — Ти нямаш време за губене.

— Но трябва да те изчакам; другите заминаха да работят. Не искам да те оставя сам.

— Върви. Върви и не мисли за мен. Това е заповед на стар човек. Сполука!

На края на пътя беше спрял камион-кухня. Абдан извади от раницата си канчето и го подаде на една по-възрастна помагачка, която го напълни със супа. Подаде му го с тъжна усмивка.

— Не си млад, за да отиваш в Силбоа.

— Наистина е така — съгласи се Абдан. — На седемдесет и три години съм. Добра възраст за промяна! Какви зеленчуци и плодове имаш?

Подаде му половин ананас и сурова салата, обвита в лист от цвекло. Лицето й бе затворено, изопнато, погледът й — втренчен, слабите й набръчкани ръце трепереха леко.

— Нещо не е ли наред? — запита Абдан.

— Лоши вести — отговори жената, — но мъдреците от Юдерна не желаят да се говори за това. Поне засега.

— Мъдреците от Юдерна? Какви мъдреци от Юдерна?

Жената огледа подозрително наоколо, от двете страни на камиона, и се обърна към Абдан:

— Току-що тук имаше един. Казва се Санд Тараи.

Не го виждам вече.

— Познавам Санд Тараи. Какви са лошите вести?

— Питай него, щом го познаваш.

— Трябва да ми кажеш каквото знаеш. Във Вариана няма тайни.

— Но мъдреците от Юдерна…

— Дори един мъдрец от Юдерна може да сгреши. Нищо не може да се скрие от народа.

— Не знам — каза жената. — Толкова е…

— А, разбирам. Страната ни е нападната.

— Да. Позна или го знаеше?

— Очаквах го. Познах по лицето ти.

— Защо си го очаквал? Кой си ти?

— Аз също идвам от Юдерна. Трябва да говоря с Тараи. Благодаря за храната.

Абдан се облегна на едно дърво и започна бързо да се храни. Бе възнамерявал да прекара известно време със Сия и Гам Симла. Но изследователската му задача вече нямаше никакъв смисъл. Вече няма никакъв смисъл — си каза той, докато без излишна припряност ядеше супата си. Ръката, с която държеше голямата дървена лъжица, не потрепваше. Изпразни канчето до дъно. Знаеше, че ако Гълф Юниън наистина е нападнала Вариана, събитията могат да се развият много бързо. Това може би бе последното му хранене за доста време напред. Може би последното му хранене като свободен човек. Изяде салатата до последния лист и обели със зъби кората на парчето ананас. Случи се това, от което се страхувахме в продължение на два века — помисли си той. Маранците знаеха, че един ден Вариана ще бъде нападната. Съседите ни са силни, но ние представляваме за тях заплаха заради нашата философия и начин на живот. Всичко е наред — реши той. Предначертаното ще се сбъдне. Ние ще спечелим. Ще спечелим войната по начин, който те дори не могат да си представят…