Мишел Жори - Празникът на промяната

— Не разбирам! — повтаряше Гам Симла, забравил, че няколко часа по-рано се бе заклел да зачеркне завинаги този пагубен и ограничен израз от речника си. — Не разбирам, приятелю. Република Миябад нищо не знаеше за приготовленията на Гълф Юниън. Кълна ви се! Ако имах и най-малкото съмнение, щях да ви предупредя. Дори бях готов…

Абдан Юру го наблюдаваше. Гам сведе поглед. За малко не призна пред мъдреца от Юдерна, че се подготвя за пълно покръстване в момента, когато научи за войната. Но това щеше да е грешка. В очите на юнионистите при всички положения ще бъда представител на Република Миябад. Нямам право да свързвам съдбата си с население, което ще бъде изтребено, разпръснато и със сигурност третирано по безмилостен начин. Трябва да остана външният, неутрален наблюдател, какъвто бях съвсем доскоро — какъвто съм все още за поклонниците… Остра болка го преряза. Студена и продължителна болка, породена от измамените му надежди, от пълното отчаяние. Чувстваше се много по-близък до жените и мъжете на Вариана, отколкото до своите далечни сънародници. Но вече не можеше да направи нищо за Вариана. Затова пък, ако приемеше да носи пушка за миражи и юнионистките войници или тайните агенти на Г.Ю. го заловяха, началниците на най-мощната войска в света щяха да помислят, че Републиката е съюзник на Вариана. Това с нищо нямаше да помогне на Вариана, но можеше да пренесе войната в Миябад. Не почиташе твърде ръководителите на своята страна, обаче милиони нещастни хора щяха да загинат заради неговата непредпазливост. Потрепера при мисълта за престъплението, което би могъл неволно да извърши.

Болката се поуталожи. Мислеше си, че се уталожва… След миг отново го връхлетя, още по-голяма и всеобхватна. Разбра, че никога няма да го напусне напълно, че ще трябва да живее и умре с нея. Щеше да изостави сами в мъката и смъртта тези, които обичаше като родни братя. Наведе глава, обхванат от срам. Без да смее да срещне погледа на Абдан, произнесе бавно:

— Моля да бъда считан за неутрален наблюдател. Абдан Юру се усмихна.

— Естествено. Ще се опитаме да намерим кола, която да ви откара в Театриондия. Там ще можете да изчакате или да вземете следващия дирижабъл за Миябад.

На Гам Симла му се прииска да умре.

Преметнал дървена пушка през рамо, Абдан Юру наблюдаваше със смес от снизхождение и гордост огромния безпорядък, който цареше сред тази малка, импровизирана армия.

— Винаги съм се противопоставял на идеята на някои маранци да се създаде призрачна администрация — обърна се той към Боро и Лайна, които стояха до него.

— Администрация, която би могла да се намеси в случай на сериозна криза ли? — попита Боро.

— В случай на сериозна криза — каза Лайна — Вариана трябва да остане такава, каквато си е.

— Една рязка промяна в последния момент ще обезсърчи народа ни — добави Абдан.

Основното, обясни той, е да се запази вярата на хората в тяхната философия и цивилизация. Тази пародия на военна йерархия, с Алазимуна на върха, която въведоха набързо, целеше само да измами врага. Пушки за миражи срещу броните и лазерите на Г.Ю.! Така се налагаше. Ако войниците на Вариана притежаваха също танкове и лазери, битката просто щеше да бъде по-кървава, а разгромът — по-тежък. Военният разгром, разбира се, който е неизбежен и в крайна сметка — без значение.

Пушките за миражи можеха да изплашат неколцина разбойници, но те не убиваха, нито раняваха. Армията на Г.Ю., която се разгръщаше с танкове, самолети или с тежки дирижабли, нямаше да се поддаде на полумистичното психическо въздействие, което отблъскваше номадите от пустинята. Оръдията на Вариана щяха да спрат неприятеля за няколко часа, докато преодолее суеверния страх, който все още му вдъхваха миражите!

Според тайния завет на Ослобо Маслорово и на древните маранци населението на Вариана щеше да бъде прогонено от своите земи и щеше да се пръсне по целия свят: неговата социална философия и начинът му на живот щяха да се разпространят по цялата планета. Прокудените щяха да представляват посети от вятъра семена! Милиони семена щяха да изсъхнат, да загинат може би, но някои от тях, няколко хиляди, няколко стотици хиляди щяха да покълнат в чуждата земя. Тук и там. Без значение къде. Един ден на Земята ще има десетки или стотици вариани в оазисите, пощадени от ръждивата проказа. А ръждивата проказа щеше да бъде победена. Земята отново щеше да бъде завладяна от нежността и любовта.

Въоръжен с дървени пушки, народът на Ондия щеше да води най-голямата битка в историята. Битка, която може би ще реши съдбата на човечеството. Нашествениците няма да разберат. Ще си помислят, че сме луди, а на нас точно това ни трябва. Но ние няма да захвърлим пушките си. Знаем, че се бием за бъдещето. Срещу Черния Торогун. Армията на Г.Ю. е просто нова метаморфоза на Торогун. И ще спечелим тази битка, ако запазим вярата в себе си…